Последният довод на кралете [bg]

— Ъ?

— Адът, старче. Другата страна.

— Казват, че от там идва магията, ако вярваш в тези неща.

— Научих се да държа отворено съзнанието си по тази тема.

— Отвореното съзнание е като отворена рана, склонно е…

— Това съм го чувал. Говорехме за ада.

Професорът облиза увисналите си устни.

— Легендата разказва, че преди много време този свят и долният били едно и демоните бродели свободно по земята. Великият Еуз ги прогонил и изрекъл Първия закон — забранява се на всеки да докосва Другата страна, да говори с демоните, да докосва портата между двата свята.

— Първия закон, а?

— Жаден за власт, синът му Глъстрод пренебрегнал предупрежденията на баща си и потърсил знания и тайни, призовал демони и ги изпратил срещу враговете си. Казват, че неговата глупост довела до унищожението на Олкъс и рухването на Старата империя, че когато се самоунищожил, оставил портата открехната… но аз не съм специалист по всичко това.

— А кой е?

Възрастният мъж направи гримаса.

— Имаше преди книги тук. Много стари книги. От времето на господаря Създател. Книги, разказващи за Другата страна. За разделението на двата свята. За портата и ключалките. За Издаващите тайни, за призоваването им и изпращането им. Куп измислици, ако питаш мен. Фантазии и митове.

— Имаше преди книги тук?

— От години липсват от рафтовете ми.

— Липсват? Къде са?

— Странно — намръщи се старият професор, — че точно ти питаш за това…

— Достатъчно! — Глокта се обърна, колкото бързо успя, и погледна назад. Под стълбите стоеше Силбър, ректорът на Университета. На скованото му лице бяха изписани ужас и изненада. Все едно е видял призрак. — Това е достатъчно, началник! Благодарим ви за посещението.

— Достатъчно ли? — намръщи се на свой ред Глокта. — Негово високопреосвещенство няма да е…

— Остави на мен да преценявам какво ще е и какво няма да е Негово високопреосвещенство… Неприятно познат глас. — По стълбите бавно слезе началник Гойл. Заобиколи Силбър и тръгна между редиците с рафтове. — И аз казвам, че е достатъчно. Най-сърдечно ви благодарим за посещението. — Той се наведе към Глокта и малките му очички изхвръкнаха злобно. — И гледайте да е последното ви!

В трапезарията бяха настъпили някои обезпокоителни промени след слизането на Глокта в подземието. Зад мръсните прозорци беше притъмняло и свещите в потъмнелите от годините стенни свещници бяха запалени. И накрая това с двете дузини практици от Инквизицията.

Два чифта дръпнати очи, типични за местното население на Сулджук, се взираха в Глокта над черните маски. Собствениците им приличаха на близнаци, бяха качили обути в черни ботуши крака на масата, пред тях лежаха четири извити меча, прибрани в ножниците им. Трима тъмнокожи стояха до притъмнелия прозорец. Главите им бяха обръснати, в коланите им беше затъкната по една секира, а на гърбовете им висяха щитове. До камината стоеше едър практик, висок и слаб като бреза, с дълга руса коса, падаща свободно от двете страни на маската му. До него стоеше друг, почти джудже в сравнение с русия, в чийто колан бяха наредени множество ножове.