Сянката на вятъра

Трябвало да изминат много месеци на погледи и напразни въжделения, преди Жулиан Каракс и Пенелопе да могат да останат насаме. Животът им се ръководел от случайността. Те се срещали по коридорите, наблюдавали се от срещуположните краища на масата, докосвали се мълчаливо; всеки усещал отсъствието на другия. Разменили първите си думи в библиотеката на къщата на Авенида дел Тибидабо през един следобед, когато навън бушувала буря и „Вила Пенелопе“ била потопена в смътната светлина на свещите; това били едва няколко откраднати от полумрака секунди, в които Жулиан сякаш съзрял в очите на момичето увереност, че и двамата чувстват едно и също, че една и съща тайна ги поглъща. Като че ли никой не забелязал случката. Никой освен Хасинта, която с нарастваща тревога следяла играта на погледи, които си разменяли Пенелопе и Жулиан току под носа на семейство Алдая. Бояла се за тях.

Още тогава Жулиан започнал да прекарва безсънни нощи, пишейки от среднощ до зори истории, в които изливал душата си заради Пенелопе. Все гледал да посети къщата на Авенида дел Тибидабо под някакъв претекст и чакал подходящия момент, за да се вмъкне тайничко в стаята на Хасинта и да й връчи страниците, тъй че тя после да ги даде на момичето. Понякога Хасинта му предавала някоя бележка, написана от Пенелопе, и той я четял и препрочитал по цели дни. Тази игра продължила с месеци. Докато времето работело против късмета им, Жулиан правел всичко необходимо, за да бъде близо до Пенелопе. Хасинта му помагала, защото искала да види Пенелопе щастлива, да поддържа жива тази светлина. Жулиан от своя страна чувствал, че случайната невинност на началото се губи и че е време да прибегне до някои жертви. Ето защо започнал да лъже дон Рикардо относно плановете си за бъдещето, да проявява фалшив ентусиазъм за кариера в банковото дело и финансите, да показва симпатия и привързаност — каквито всъщност не изпитвал — към Хорхе Алдая, за да оправдае почти постоянното си присъствие на Авенида дел Тибидабо, да казва само онова, което знаел, че другите очакват да чуят, да разчита погледите и копнежите им, да остави настрана честността и искреността като прояви на неблагоразумие и да чувства, че продава душата си къс по къс. Започнал да се бои, че ако някой ден успее да заслужи Пенелопе, дотогава няма да е останало нищо от онзи Жулиан, който я видял за първи път. Понякога се будел призори, кипящ от гняв и от желание да обяви пред целия свят истинските си чувства, да се изправи пред дон Рикардо Алдая и да му каже в лицето, че изобщо не го е грижа за богатството му, за фирмата му и шансовете за бъдещето; че иска само дъщеря му Пенелопе и смята да я отведе колкото се може по-далече от този празен, мъртвешки свят, в който баща й я държал затворена. Светлината на деня обаче разпръсвала куража му.