Кукла на конци

— Как го нарекохте? — пита Аманда, отривисто тръгва след него и затваря вратата зад гърба му.

— Не разбирам — заеква Хейли и обръща поглед за помощ към Бен.

— Нарекохте го Паляче.

— Да. Така е. Защо?

— Вие ми кажете.

— Не разбирам. Това е просто умалително.

— Не е просто умалително.

— Боя се, че не ви разбирам.

На Аманда й трябват няколко секунди да се овладее. Възможно ли е „Паляче“ да е по-разпространено умалително, отколкото си е мислела? Че е същото като „Тиквичке“ и „Сладурче“? Че е характерно за различни страни и култури? Че лекотата, с която Хейли го използва, е просто съвпадение? Възможно ли е?

— Майка ми ме наричаше така — казва тя. — Когато бях съвсем малка.

— Наистина ли? — Гласът на Хейли е толкова нисък, че едва се чува. — Предполагам, че не е толкова рядко срещано.

— Мисля, че е — възразява Аманда, отговаряйки на собствените си въпроси.

— Ами… — започва Хейли, но спира.

— Когато бях малка, обичах палячовци… марионетки… както искате ги наречете. А майка ми ме вдигаше на ръце и ме люлееше и говореше: „Паляче, Паляче…“.

Цветът на лицето на Хейли от блед става призрачен.

— Кое е малкото ми паляче? — прошепва тя. Двете жени приковават погледи една в друга, неравното им дишане изпълва стаята като ритъм на барабан. — Коя сте вие?

— Казвам се Аманда Травис — бавно произнася Аманда, внимателно претегляйки всяка дума. Тя млъква, не заради драматичен ефект, а защото не й достига въздух. — Гуен Прайс е моя майка.

Хейли залита към най-близкия стол, ръката й се вдига към гърдите.

— Манди? — Думата се отронва като издихание.

Аманда усеща как всяко косъмче по тялото й настръхва, сякаш е стъпила на оголена жица.

— Боже мой! — Очите на Хейли се разширяват, за да възприемат всяка подробност от лицето на Аманда. — Не мога да повярвам, че не направих връзка.

Аманда пристъпва напред.

— Каква връзка?

На Хейли й трябват няколко секунди да отговори, очите й шарят между Аманда и вратата към коридора, сякаш се чуди дали да не избяга.

— Зная те само като Манди. Боже мой. Не ме ли помниш?

— Трябва ли?

Хейли поклаща глава, очите й не могат да се спрат на едно място.

— Не, не би могла, разбира се. Ти беше едва бебе, когато те видях за последно.

— Коя, по дяволите, сте вие? — пита Аманда, връща й въпроса, който Хейли бе задала преди малко.

— Майка ти не ти ли каза?

Аманда поклаща глава.

— Коя сте вие? — пита отново тя.

Хейли се поколебава и поглежда към прозореца, сякаш търси отговори в ярките светлини на града отвън. После тихо и плахо казва:

— Името ми е Хейли Уолш.

— Уолш?

— Живеех в съседната къща до вас на „Палмерстън“.