Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 110 111 112 113 114 115 116 117 118 ... 163
Перейти на страницу:

Споменах вече, че предпочитах да нанасям ударите си сам или с малцината другари от Омброза, укрили се след гроздобера заедно с мен в горите. Гледах да имам по-малко вземане-даване с френските части, защото е известно какво представляват армиите и как всеки път, когато се придвижват, причиняват неприятности. Привързал се бях обаче към предния пост на лейтенант Папийон и доста се безпокоях за неговата съдба. И наистина неподвижността на отряда, командван от поета, заплашваше да стане фатална. Мъхове и лишеи растяха по униформите на войниците, понякога дори калуна и папрат. На калпаците им свиваха гнезда врабци или пък никнеха и цъфтяха момини сълзи. Ботушите се срастваха с пръстта и образуваха плътни копита. Още малко и целият отряд щеше да пусне корени. Слабостта на лейтенант Агрипа Папийон към природата превръщаше смелия отряд в животинско-растителна амалгама. Трябваше да ги стресна. Но как? Хрумна ми една идея. Отидох при лейтенант Папийон, за да му я предложа. Поетът декламираше, извърнал лице към луната.

— О, Луна! Кръгла като дуло, като оръдейно гюле, което, изчерпало силата на барутния тласък, продължава своята бавна траектория, търкаляйки се по небесата! Кога ще избухнеш, о, Луна, вдигайки високо пушек, прах и искри, сразявайки неприятелските армии и тронове и отваряйки за мен пробои от слава в плътната стена на неуважението, с което се отнасят към мене моите съграждани? О, Руан! О, Луна! О, съдба! О, Конвент! О, жаби! О, девойки! О, мой живот!

А аз му казах:

— Citoyen…

Папийон се раздразни, че все го прекъсват. Произнесе сухо:

— Е, и?

— Исках да ви кажа, гражданино офицер, че има начин да се събудят вашите хора от все по-опасната летаргия.

— Дано небето пожелае тъй, гражданино. Аз, както виждате, изгарям от нетърпение да действам. И какво предлагате?

— Бълхи, гражданино офицер.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, гражданино. Републиканската армия няма бълхи. Всички бълхи загинаха от недояждане поради блокадата и поскъпването на живота.

— Аз мога да ви ги доставя, гражданино офицер!

— Не разбирам дали говорите сериозно, или се шегувате. Но, тъй или иначе, ще доложа на Върховното командване. Ще видим какво ще решат. Гражданино, аз ви благодаря за всичко, което правите за републиканската кауза! О, слава! О, Руан! О, бълхи! О, Луна! — И се отдалечи, бълнувайки.

Разбрах, че трябва да действам по собствена инициатива. Набавих си голямо количество бълхи и щом видех хусар, с помощта на цев за духане го улучвах с някоя бълха. Стараех се с точен изстрел да я вкарам във врата му. После започнах да разпръсквам пълни шепи над целия отряд. Това бяха опасни действия. Ако ме бяха спипали на местопрестъплението, нямаше да ме спаси славата ми на патриот. Щяха да ме хванат, да ме заведат във Франция и да ме гилотинират като агент на Пит[121]. В действителност моята намеса оказа навременно и благоприятно въздействие: сърбежът, причинен от бълхите, разпали у войниците неотложната човешка и гражданска нужда да се чешат, да се пребъркват, да се пощят. Те хвърлиха плесенясалите дрехи, раниците, вързопите, покрити с гъби и паяжини. Взеха да се мият, да се бръснат, да се решат. Изобщо отново осъзнаха своите лични човешки потребности и отново придобиха съзнанието, че са цивилизовани същества и че се различават от дивата природа. Освен това започна да ги чопли желание за дейност, усърдие и борбеност — неща отдавна забравени. В момента на настъплението бойците бяха обзети от устрем. Републиканските военни части сломяваха съпротивата на неприятеля, пробиха фронта и напредваха до победите при Дего и Милезимо[122].

XXVIII

Нашата сестра и емигрантът Д’Естома избягаха тъкмо навреме, за да не бъдат хванати от републиканската армия. Народът на Омброза сякаш се бе върнал в дните на гроздобера. Отново издигнаха дърво на свободата. Този път то повече приличаше на френския прототип, тоест напомняше на дърво на лакомствата. Излишно е да казвам, че Козимо се изкачи на него с фригийска шапка на глава, ала скоро се измори и си отиде.

вернуться

121

Уилям Пит Младши (1759–1806) — английски държавен деец, вдъхновител на коалицията на европейските държави срещу Франция след 1793 г. — Б. пр.

вернуться

122

Дего и Милезимо — градчета в Италия, където Наполеон Бонапарт разбива австрийците през 1796 г. — Б. пр.

1 ... 110 111 112 113 114 115 116 117 118 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)