Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 113 114 115 116 117 118 119 120 121 ... 163
Перейти на страницу:

Ала вместо това един ден, клатушкайки се по артилерийския път, от изток се зададоха трима души. Единият куцаше и се подпираше на патерица. Другият имаше на главата си чалма от превръзки. Третият беше най-здрав — само с черна превръзка на едното око. Обезцветените парцали, които носеха, калпаците без дъна (но един от тях още имаше перо), ботушите, разпрани по дължината на целия крак, изглежда, бяха остатъци от униформи на Наполеоновата гвардия. Нямаха оръжие. По-точно един от тях размахваше празна кания на сабя, друг беше нарамил като тояга пушечна цев, на която бе окачил някакъв вързоп. Те крачеха насам и пееха като пияници:

— De mon pays… De mon pays… De mon pays…[134]

— Ей, странници — извика брат ми, — кои сте вие?

— Я виж ти, що за птица! Какво правиш там горе? Шишарки ли ядеш?

А един от другарите му:

— Какво, иска да ни дава да ядем шишарки ли? Ние умираме от глад, а той ще ни дава шишарки!

— И каква жажда ти се разпалва, когато си ял сняг!

— Ние сме трети хусарски полк!

— В пълен състав!

— Трима от триста: не е малко!

— На мен ми стига, че аз се отървах!

— Охо, нищо не се знае, още не си завлякъл кожата вкъщи!

— Да пукнеш дано!

— Ние сме победителите от Аустерлиц!

— И битите при Вилнюс! Карай да е весело!

— Я кажи, говореща птицо, обясни, къде има кръчма по тия места?

— Изпразнихме бъчвите на половин Европа, но жаждата не ни минава!

— То е, защото сме надупчени от куршуми и виното изтича.

— На тебе дирникът ти е надупчен!

— Търсим кръчма, която да дава на вересия!

— Ще минем да платим друг път!

— Ще плати Наполеон!

— Хм…

— Ще плати царят! Идва след нас, предайте му сметката!

Козимо каза:

— Няма вино по нашите места. Но малко по-нататък тече един поток и можете да утолите жаждата си.

— Ти иди се удави в потока, бухал такъв!

— Ако не си бях загубил пушката във Висла, щях да те гръмна и да те опека на шиш като дрозд!

— Почакайте, ще отида да си накисна крака в потока, че ми гори…

— Ако питаш мен, измий се и отзад…

И тримата се отправиха към потока, за да се събуят, да потопят крака, да си измият лицата и да се изперат. Сапун взеха от Козимо, който бе от ония старци, дето с годините стават все по-чистоплътни, понеже все повече опротивяват на самите себе си, което на младини никога не се случва; та затова той винаги имаше сапун. Студената вода ги отрезви малко и като мина опиянението, свърши се с веселието. Отново ги обзе отчаянието. Започнаха да въздишат и стенат, посред скръбта бистрата вода беше утеха, те й се наслаждаваха и пееха:

— De mon pays… De mon pays…

Козимо се върна на своя наблюдателен пост край пътя. Чу се шум от галопиращи коне. Ето че пристигна малък отряд кавалеристи, който вдигна прах. Бяха облечени в непознати униформи. Под тежките калпаци се виждаха плоски брадати лица с присвити зелени очи. Козимо ги поздрави с помахване на шапка.

— Какъв добър вятър ви носи, конници?

Спряха.

— Здравствуй! Кажи, батюшка, колко има още, докато пристигнем?

— Здравствуйте, солдаты! — отвърна Козимо, който бе научил по малко от всички езици, включително и от руския. — Куда вам?[135]

— Натам, където води този път.

— Е, този път води до много места… Вие къде отивате?

— В Париж.

— Абе за Париж има и по-удобни пътища…

— Нет, не в Париж. Во Францию, за Наполеоном. Куда ведет эта дорога?[136]

— Е, на много места, Оливабаса, Сасокорто, Трапа…

— Как? Алива Баса? Нет, нет…

— Ех, ако искате, може да се стигне и до Марсилия…

— В Марсель… да, да, Марсель, Франция…

— А какво ще правите във Франция?

— Наполеон дойде да води война с нашия цар, а сега нашият цар гони Наполеон.

вернуться

134

вернуться

135

вернуться

136

Куда ведет эта дорога? (Рус.) — Накъде води този път? — Б. пр.

1 ... 113 114 115 116 117 118 119 120 121 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)