Нашите предци [bg]

— Един австрийски отряд прониква във вашите позиции!

— Какво говорите? Ще има битка! Часът настъпи! О, поточе, кротко поточе, след малко ти ще се обагриш с кръв! Хайде! На оръжие!

Под командата на лейтенанта поет хусарите взеха да събират своето оръжие и вещи, ала се движеха така вяло и занесено, тъй се протягаха, храчеха, ругаеха, че започнах да се тревожа за тяхната боеспособност.

— Гражданино офицер, имате ли план?

— План? Ще настъпим срещу врага!

— Да, но как?

— Как ли? В стегнати редици!

— Вижте, ако разрешите да ви дам един съвет, аз бих задържал войниците, бих ги накарал да се пръснат и да стоят неподвижно. Нека оставят неприятелския отряд сам да влезе в клопката.

Лейтенант Папийон лесно се съгласяваше. Не възрази срещу моя план. Разпръснатите из гората хусари трудно се различаваха сред кичурите зеленина. Австрийският лейтенант съвсем не беше човекът, който щеше да долови разликата. Императорският отряд напредваше по маршрута, начертан на картата, като само от време на време се чуваше отсечено: „Ляво рамо напред! Дясно рамо напред!“. Тъй минаха под носа на френските хусари, без нищо да забележат. Мълчаливите воини, които вдигаха само природни шумове, като шумолене на клонки и пърхане на криле, започнаха да ги заобикалят. От клоните на дърветата крещях като керкенез или като кукумявка и сигнализирах за движенията на неприятелската войска. Сочех и пътеките, по които французите трябваше да поемат. Нищо неподозиращите австрийци бяха в капан.

— Стой! В името на свободата, братството и равенството, всички вие сте пленници! — внезапно чуха да вика някой от едно дърво и сред клоните се появи човешка сянка, размахваща страшна пушка с дълга цев.

— Урааа! Vive la Nation! — И околните храсталаци се оказаха френски хусари, командвани от лейтенант Папийон.

Прозвучаха мрачни австрийски ругатни, ала преди да успеят да реагират, до един бяха обезоръжени. Бледен, но с високо вдигнато чело, австрийският лейтенант предаде сабята си на колегата неприятел.

Станах незаменим сътрудник на републиканската армия, ала предпочитах да ходя на лов сам. Използвах помощта на горските животни, например веднъж обърнах в бягство цяла австрийска колона, като разлютих срещу нея гнездо оси.

Моята слава се разпространи в лагера на врага. До голяма степен всичко бе преувеличавано. Разказваха, че гората гъмжала от въоръжени якобинци, скрити сред клоните на дърветата. Когато напредваха, кралските и императорските войски напрягаха слух. При най-лекото тупване на кестен, изплъзнал се от бодливата си обвивка, или при едва доловимото пищене на катеричка те вече се виждаха заобиколени от якобинци и променяха посоката на пътя си. По този начин, като шумолях едва чуто, отклонявах неприятелските колони и ги водех където исках.

Един ден ги увлякох в гъста, бодлива горичка и ги замотах там, докато се загубиха. В горичката се криеше семейство глигани. Прогонени от планините, където ехтяха топове, глиганите слизаха на стада в по-нискостоящите гори. Обърканите австрийци крачеха, без да виждат на педя от носа си. И внезапно стадо четинести глигани изникна пред краката им, надавайки пронизително грухтене. Ужасните животни се втурнаха със зурлите напред, завираха се между коленете на войниците и ги вдигаха във въздуха. Тъпчеха падналите, подобно лавина от заострени копитца, мушкаха ги с бивни в коремите. Целият батальон беше сразен. Спотаени по дърветата, аз и моите другари ги прогонихме с пушечни изстрели. Някои от ония, които се върнаха в лагера, разказваха, че внезапно земетресение раздвижило под нозете им бодливия терен. Други твърдяха, че водели битка с банда якобинци, изникнали изпод земята. Тези якобинци не били нищо друго, а дяволи, наполовина хора, наполовина зверове, които живеели по дърветата или сред най-гъстите трънаци.