И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Виж, тия къщички на колелета, те не са скъпи. И ако нямаш претенции да сменяваш всяка година колата си, и ако пък можеш да готвиш в походната кухня на жилището си, то животът ти може да излезе пределно евтин и безпроблемен… Ако, разбира се, самото това странстване, това движение отвън навътре и отвътре навън в Америка не е само по себе си продиктувано от някакъв проблем…
В Лос Анжелос се запознах с една наша българка. Беше добра жена, родена там и като всички американци живяла къде ли не. В 1937, 1938 до 1940 година, когато Америка още я друсала кризата, живяла малко нещо и в България, после пак се върнала. Имала добро семейство, преуспели с мъжа си, отгледали деца, изучили ги, настанили ги… Ала този златен мъж, който имала тя, един божи ден си купил такава къщичка, купил със спестеното и една кола и казал на всички: «Сбогом…» Десет години стават, пътува из Америка. Оттук се обади на децата, след месец — от другаде се обади. Минат понякога два-три месеца, пак звънне. Поне това в Америка не е проблем…
Телефонните услуги в Америка са такова съвършено нещо, че ще е грехота, ако не разкажа за тях. По улиците, във фоайетата на всеки хотел, във всеки ресторант, дори в много от обществените тоалетни, в помещенията на гарите и летищата, навсякъде, където има хора — три неща задължително има! Първото са чешмите — те са на всеки сто метра и не текат непрекъснато. Има кранче, има бутонче, идеш, натиснеш го, вдигне се на десетина сантиметра фонтанчето, да се убиеш, не можеш го накара да те опръска — плиснеш се, пийнеш си, пуснеш кранчето или копчето, водата спре… Така е навсякъде в тази страна…
Второто нещо са телефоните. Те също са навред, където има хора, и са наредени по три. Един за градчето, в което си — местен телефон. Друг до него — за междуградски разговори. Третият — за чужбина… От всяка точка на Америка, по всяко време на денонощието можеш да позвъниш до всяка друга точка на земята. Условието е там също да има телефон… И не е скъпо — ако сравни човек качеството и цените на нашите телефонни услуги, начина, по който се отнасят към нас обслужващите ни телефонистки, и цените на тия услуги в Америка, и начина, по който те обслужват никому неизвестни жени от централите в огромния град, които посредничат за връзката ти с чужбина, те хваща и срам, и яд. При това колкото по-дълго говориш, толкова разговорът става по-евтин. И спирам дотук. Защото, ако продължа, ще кажа, че понякога по три дни наред от София не мога да се свържа с родното си село, да не отварям приказка, колко с нищо незаслужени ругатни и обиди отнасям като как се поръчвал разговор, кое по-напред се съобщавало и така нататък. Тук сме не провинция, не! Тази дума е прекалено хубава, за да си служим с нея… Анадол, най-страшен Анадол. Ако има и по-лошо сравнение, допишете го в книгата. И то ще бъде вярно…
Та този наш българин, изоставил жена си и децата и тръгнал из голямата страна, явно носи в душата си драма. Каква е тя? Какви са драмите на онези, които също тъй пътуват от едно градче в друго, от едно такова селище «на гуми» в друго. И всички ли си имат драми? Това не са въпроси за чужденец. Още по-малко отговори…
Град Фриско и мислите, които той на раздяла събуди в мен, са отдавна зад гърба ми. Пътищата, по които сега вървя, стават учудващо тесни за онова, което е характерно за Америка. Минаваме ферми, минаваме малки градчета и селца. Тук всъщност няма такова деление на селца и градчета. Всяко селище си има свое име, никак не е задължително да пишеш село ли е, град ли. И пак цепим нататък, където скоро трябва да се покаже Лунната долина…
Поредният пропуск в образованието ми. През онези тридесет и толкова години минали оттогава, когато нашата образователна система и родната журналистика за пръв път ми отказаха своя приют и останах в село, се заех да чета Джек Лондон…
Напипах цялото му творчество на тавана в къщата на нашенския учител Лукан Попов. В меки корици, неразрязани. Цяла зима четох. Върна му една книга, даде ми друга… Глътка по глътка. Тогава прочетох и «Лунната долина». Уви, тогава не съм разбрал, че така се казва мястото, където е преживял най-хубавите си творчески години Джек Лондон… А ето, сега въртя кормилото към тая долина и все се надявам да видя именно долина. Вместо това, пътят плахо, ала категорично се измъква от низините на океана и се въззема по нанагорното. По-вярно, според мен, би било, ако мястото се казва Лунната планина… Въпрос на гледна точка — би казал умният човек. Като слезли от високите си планини, индианците решили, че за тях това си е чиста долина. Така го и кръстили — Сонома — Лунната долина. Нощем луната им изглеждала много силна и къпела със сивата си светлина всичко наоколо… Много трябва да им е харесало на индианците това място, за да му сложат такова поетично име… Щом и Джек Лондон го е харесал. И като напуснал първата си жена и като се оженил втори път, той дошъл тук, в самото сърце на долината, купил едно огромно имение — колкото един нашенски балкан, комай… настанил се в него, наел помагачи, работници, строители. Направили най-напред една малка къщичка — нещо като нашенските дървени къщи, заел се с отглеждането на коне, на свине… Чист фермер. Даже последните кадри от живота му, шест дни преди да стане невъзвратимото, го виждаме заснет от жена му Чармиън, с първобитна все още камера, как е притиснал две малки прасенца до гърдите си… После се захванал със строителство и пътешествия. Вече бил четиридесетгодишен. Силен във всяко отношение. Победил издателите, победил безпаричието, победил неизвестността. Победил и световната слава, която вече имал…