И за Америка като за Америка

Виж, стаята вътре, е чиста индианска направа!

Гардеробът е от грубо, рязано дърво — като нашенските отколешни дрешници. Вграден е в стената, вратите му се затварят с дървена пръчица, забита на гвоздей. Лампата е също глинена, от особен материал са и плочките в банята. Нито фаянс, нито теракот, а като че са рисувани от първолачета в някое училище — детската ръка е още несигурна и птиченцето е едно такова, че едва го познаваш. А се е получила една топлина, един уют, стъпиш върху тях, иде ти да легнеш отгоре им, да се постоплиш. И прозорците са малки, решетъчни, каквито са прозорците по троянските, тетевенските или тревненските къщи.

Вглеждам се в килимчетата отстрани на леглото. И тях искам да позная, преди да произнеса тежката си, компетентна присъда… Възможно ли е? Реално ли е това, което виждам?!… Тъканта на килимите е българска. Шарките — също, багрите — и те. Като че не съм отишъл на другия край на света, а съм баш там, в Котел и Копривщица, при техните тъкачки, купил съм си килими и черги, и съм ги постлал около себе си…

Приликата между тъкаческото майсторство на индианките и нашите български тъкачки е толкова изумителна, че аз се умълчавам. По-късно виждам и тъкачните им станове. И те са същите като нашите. Изкуствоведите като нашенеца Ганко Цанов, трябва да дойдат тук, да съпоставят вътъци и основи, кръстоски и бои, да си кажат тежката дума за това странно, ако е странно, съвпадение на вкусове и майсторство.

Ала за Ганко Цанов има още работа. Като тръгнах за Америка, в последния момент жена ми взела от една приятелка в Троян — Денка Бонева, цървулчета, пепелничета, чашки, статуетки — то се знае, като съм троянец, глинени ще са… Да е жива и здрава Денка, дето е напълнила една чанта с такива подаръци за Америка… Където извадих, където подадох, де искрено, де от любезност (заритали са американците за моите подаръци) — радваха се… С тия троянски подаръчета си измивах дип добре очите, докато стигнах при индианците от Санта Фе… Тук, където и да погледнех около себе си — и пепелници, и статуетки, и чашки, и всякакви такива глинени изделия, все имах чувството, че предната нощ някой е отворил куфара ми, задигнал ми е сувенирчетата и преди да стигна до хотелчето, разположил ги е навред из него.

Ха сега де… Къде си, Ганко?… Ела и ми обясни защо нашенските глинени изделия и индианските така са си плюли в устата, както казват бабичките, когато искат да кажат, че двама души са досущ едни и същи. Нашенски ли майстори грънчари са идвали насам, индианци ли е имало по нашите земи отколе, с летящи чинии ли са кацали, та са иззели майсторлъка на троянския грънчар, или ние, като племе най-сексуално и палаво, сме прескочили на бърза ръка дотука, ошътали сме също тъй на бърза ръка индианките и за спомен, освен българското си мъжество, сме им оставили и по едно сервизче, да имат от какво, завалийките, отподир да си вадят хляба…

Тази прилика на грънчарските изделия и на българското тъкачество и тукашното ме порази… Гледах ги тия тъкани и в музеите, и в индианските магазини, и навсякъде другаде… И само една разлика открих — че индианците не познават грънчарското колело. Те работят само на ръка, а какви съвършени гърнета и съдове прави тази обикновена, човешка ръка!