Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Бертучио бе чул да произнасят думата Анкона и това го накара да трепне и да се изпълни с надежда.
— Ти не трябва да ме поддържаш дълго време с пари — каза Пиетро, — понеже след три дни или четири ние ще пристигнем там.
— В Анкона ли ще отидете? — попита Бертучио, който не можеше да запази спокойствие.
Пиетро направи един знак, който означаваше „да“ и забоде силно вилицата в рибата си.
— Кога тръгвате? — продължи Бертучио.
— Защо ми задавате този въпрос? — каза Пиетро, който изглеждаше в лошо настроение.
— Защото и аз желая да замина за Анкона колкото е възможно по-скоро. Аз тичах през целия ден по пристанището, без да намеря никакъв тръгващ кораб.
— Не сте намерили точно този, който заминава — каза Себастияно, смеейки се. — Винаги така се случва.
— Тоя не е можел да ни намери, — каза Пиетро на своя другар, който бе увлечен в унищожаване на вечерята, — понеже ни е търсил в пристанището, а нашият кораб е натоварен вече и сме го откарали в началото на булеварда.
— Утре сутринта, казвате вие, ще тръгнете?
— В три часа сутринта — отговори Себастияно.
— Вашият капитан ще ме приеме ли на борда? — попита Бертучио обнадежден.
— Защо не? Той често е приемал сарафи, монаси и търговци като пътници — каза Себастияно, изпивайки наведнъж виното си и канейки другаря си да направи същото.
— Къде се намира корабът ви? Вашият капитан на борда ли е? — попита Бертучио обнадежден.
— Той вече е готов за тръгване — отговори Себастияно.
— Ние дойдохме тук с голямата лодка, за да се повеселим малко, преди да тръгнем по море.
— Капитанът ни очаква, — добави Пиетро с твърд глас. — Трябва да се върнем незабавно…
— Мислите ли — каза Бертучио, — че той ще ме приеме като пасажер? Даже ако не мога да платя?
— Нашият капитан е особен човек. Много е добър. Той ще се смили над вас — отговори Себастияно, който изглеждаше в по-добро настроение от своя другар. — Елате с нас! Щом бъдете вече на борда, той не ще пожелае да ви върне и вие ще тръгнете с нас.
В този момент Жамбо, кръчмарят, обърна внимание на двамата моряци. Той не чу техния разговор, но можа да забележи радостта, която бе озарила лицето на монаха. Жамбо, обаче, позна един от тия хора. Неговият поглед не предвещаваше нищо добро. Кръчмарят желаеше да повика стария доминиканец и да му каже да се пази, но не можа да стори това, понеже от всички страни на кръчмата го викаха.
— Време е да се връщаме — каза Пиетро, ставайки. — Да си платим сметката. Трябва навреме да се върнем, ако не желаем да слушаме упреците на капитана.
— Имаш право — отговори Себастияно, също ставайки.
— Елате, свети човече!
Бертучио се поколеба.
— Ще трябва да се сбогувам с кръчмаря и да му изкажа благодарностите си — каза той.
— А, на Жамбо ли? Той в момента ще бъде по-доволен, ако не му отнемете времето — каза Себастияно, бутайки приятелски монаха през шумната тълпа моряци.
— Това ще бъде неблагодарност. Той ме нахрани по милост.
— Не се занимавай повече с този старец! — каза Пиетро грубо. — Ние не можем да останем повече тук.
Бертучио напразно подири с очи Жамбо всред гъстата навалица от консуматори, после отхвърли колебанията си и каза, че не трябва да пропуща този случай, единствен за него, за да напусне пристанището.
— Той не можа да ме види? — каза Бертучио.
— Защо му е да ви види? — Нали знае, че искате да заминете за Анкона? — каза Себастияно, заставайки до него, за да му закрие изгледа към залата с широките си рамене.
— Да, той знае желанието ми.
— Е, добре. Той знае, че ние тръгваме за Анкона. Той ще се успокои, като разбере, че сте дошли с нас.
Бертучио се поддаде на думите на Себастияно и тримата излязоха, като Пиетро вървеше напред.
Те се отправиха към пристанището, по дължината на което се виждаха тъмните очертания на големите кораби.
Полунощ скоро щеше да настъпи. Вечерната глъчка още не бе утихнала. Върху един от корабите пееше моряк. На друг кораб хората от екипажа бяха започнали една разправия с хората от съседната лодка.
— Елате! — каза тихо Себастияно. — Да не се приближаваме до мястото на караницата, защото често юмручни удари награждават зрителите.
Привлечени от шума, всички матроси бяха излезли от кръчмата и се питаха на кой кораб можеха да се бият в този час.
Жамбо, заинтригуван също от глъчката, бе хвърлил бърз поглед към масата, до която бе седнал старият монах. Но последният бе изчезнал заедно с двамата моряци.
— Свети Марко! — извика той, оставяйки бързо бутилките и каните, които държеше в ръцете си. — Това беше гондолиерът Себастияно, от палата на дожовете. Добре го познах. За какъв дявол се е довлякъл тук?