Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Защо не сте останали на парахода? — попита пазачът мнимия монах — управителят не ще ви направи никаква бележка.
— Имам основания да постъпвам така, — отговори Бертучио, скачайки на земята. — Желая, ако е възможно, да замина веднага за Анкона.
— За Анкона. В този град ли живеете?
— Не, но оттам ще се завърна в манастира си.
— Предайте поздравите ми на вашия капитан — каза фаропазачът на моряка. — Кажете му, че съм уведомил управителя за неговото пристигане във Венеция. Но какво виждам аз? Не може да се лъжа. Това е гондолата на управителя, който е излязъл от града, за да посрещне идващия кораб.
Бертучио се разтрепера. Той по чудо се бе спасил от опасността при бързото си тръгване.
Морякът направи прощален знак на пазача, тласна лодката си от брега и побърза да се върне на кораба си, понеже знаеше, че управителят, обикновено, раздава всеки път пари на всички от екипажа.
— Днес не ще можете да тръгнете за Анкона — каза тогава пазачът, обръщайки се към Бертучио. — Още тази сутрин, в ранни зори, два кораба заминаха в това направление.
— И кога мислите, че ще замине друг параход?
— Не мога да ви кажа. Но вие, сигурно, ще узнаете това в кръчмата на пристанището, където се събират множество моряци след свършването на работата си.
— За коя кръчма от пристанището говорите?
— „Чайката“. Тя е най-известната от всичките — каза пазачът и се завърна към кулата си.
— Благодаря! Благодаря! — извика Бертучио, който се отправи по направление към града.
Той се надяваше, че ще бъде на сигурност в Маламоко, понеже карабинерите и шпионите на инквизицията не идваха там.
В джоба си имаше няколко монети и се надяваше скоро да намери някой кораб, който тръгва за Анкона.
През това време, Тадео Моро, управителят, бе дошъл със своята гондола до кораба, който бе хвърлил котва близо до кулата.
След като бяха разменени обичайните поздравления, управителят се качи на борда, за да приеме един рапорт за пътуването. Рапортът го задоволи напълно.
Внезапно той забеляза лодката, която се връщаше към кораба. В първия момент управителят помисли, че се касае за някаква контрабанда.
Той скри своето недоверие и попита капитана защо е пуснал лодката в морето.
— За да отнесе на брега един беден стар монах, сеньоре — отговори капитанът. — Той желаеше да го свалим на брега преди пристигането ни във Венеция, за да продължи пътя си към Анкона.
— Към Анкона? — каза управителят учуден. — Той, значи, е бил доминиканец?
— Така изглежда — отговори, офицерът. — Той носеше едно старо черно расо.
— Той значи отива в манастира в Асколи?
— Тъй вярно, сеньоре.
— Но как ще се обясни присъствието му на кораба?
— То стана по един странен начин. Забелязахме тревожни сигнали на един малък пуст и необитаем остров. Помислихме, че се касае за корабокрушение, приближихме се и спасихме този монах от неговото тъжно отшелничество.
— Каква съдба го е довела на този остров?
— Неговият кораб, казва той, претърпял корабокрушение и вече няколко месеца монахът живеел на този остров, където вълните го изхвърлили.
— Не е ли глухоням този монах? — запита Тадео Моро.
— Съвсем не — отговори капитанът, — той чува ясно и говори с леснота. Той ни разказа, че всичките му другари загинали при нещастието и само той се е спасил.
— Не искал да отиде във Венеция… Само той се спасил… принадлежи към манастира в Асколи? — мърмореше управителят между зъбите си. — Всичко това ми изглежда твърде подозрително. Той не е бил ням. Всичко това ме кара да вярвам, че този корабокрушенец не е никой друг, а пътуващият монах от Венеция, който ни избегна и който се преструваше, че не може да говори.
— Не ми се сърдете — каза капитанът, изненадан, виждайки, че управителят се разгневява. — Аз смятах, че изпълнявам един човешки дълг.
— Не, драги капитане. Защо да ви се сърдя, че сте проявили съчувствие? Това, което ме разгневи, е, че не намерих този човек на борда. Щях да му задам няколко въпроса.
— Той сигурно не е далече в острова…
— За нещастие — отговори Тадео Моро, — той е имал време да се скрие в тълпата, която се трупа на пристанището. Обаче, ще се опитам да го намеря.
Управителят поздрави капитана и моряците, обеща да им раздаде във Венеция обикновените възнаграждения и слезе в луксозната си гондола. Даде заповед на гребците да отправят гондолата към кулата на Маламоко.
Фаропазачът, виждайки да пристига могъщият магистрат, слезе да го посрещне.
Тадео Моро скочи от гондолата и, познавайки своя стар служител, му отговори със снизходителен жест.
— Пазачо, един монах е слязъл тук преди един час — каза управителят на стария човек. — Видяхте ли го?