Зона 51: Сфинксът

— Чак сега ли се сети да ми го кажеш? — попита Дънкан и неволно отстъпи назад.

— Това е само една от многото легенди — повдигна рамене Муалама. — Откъде да знам кое е важно и кое — не?

— Е, тази за всеизгарящия огън сигурно е важна. — Дънкан не откъсваше поглед от главите. Отново гледаха към входа, където сега стояха и тримата. — Ти си знаел за това, нали? — подхвърли тя на Каджи. — Но щеше да ме оставиш да се приближа и… — тя млъкна. Не знаеше какво може да последва. — Сега какво ще правим?

Муалама посочи сандъците с дрехи.

— Това там навярно са ритуалните одежди на онези, които са се грижели за кивота.

Дънкан приближи сандъците. Муалама я последва, а Каджи остана на входа. Имаше замислен вид, сякаш се вслушваше в някакъв вътрешен глас.

— Колко време ни остава? — попита го Дънкан.

— Десетина минути, не повече — отвърна Каджи.

— Не можем ли да затворим Сфинкса отвътре?

— Вратата ще се затвори само когато извадим скиптъра.

Дънкан се обърна към Муалама.

— Да знаеш нещо за тези дрехи? Ако ги сложим, ще можем ли да влезем зад покривалото?

Муалама кимна.

— По времето, когато старозаветният кивот се намирал в йерусалимския храм, върховният жрец носел бяла ленена мантия — също като тази. — Той повдигна една наметка и се опита да си я сложи. Оказа се твърде тясна за едрото му тяло. — Ти я наметни — професорът подаде мантията на Дънкан.

Дънкан пое неохотно дрехата и пъхна глава в отвора.

— Върху нея се слагал меир. Ето това — Муалама извади от сандъка синя риза без ръкави, украсена със златисти ресни. — А най-отгоре се поставял ефодът. — Той вдигна едно разноцветно палто. Дънкан го пое, но едва не го изпусна.

— Защо е толкова тежко?

— Заради вплетените метални нишки. Те придават различните оттенъци. — Муалама избра два камъка от горния рафт на сандъка. — С тези се закопчава на раменете. Върху камъните са изписани имената на дванадесетте синове на библейския Яков. Както сама можеш да видиш — по шест имена на всеки от камъните. Според легендата те дават на приносителя им пророчески дар.

— Искам само да видя какво има зад завесата — промърмори Дънкан. Колкото и странно да бе, тя почувства някаква промяна в мига, когато Муалама закопча палтото на раменете й. Едва доловим сърбеж, като от слаб електричен ток, премина по кожата й.

— И сега последният детайл. — Муалама държеше масивен нагръдник от вълнени и златни нишки, в който бяха монтирани десетина едри скъпоценни камъни. Когато го нагласи на раменете й, предната част на нагръдника пасна съвсем точно в нарочно оставената изрезка на ефода. Беше толкова тежък, че Дънкан се приведе напред, преди да успее да запази равновесие.

Каджи се беше озовал до тях. Тя се стресна, когато чу гласа му отблизо.

— Това е есен — произнесе той, сочейки нагръдника. — Символ на праведните и пророците. Приносителят му трябва да е човек с чисто сърце и душа, инак няма да го опази. — Каджи протегна жилестите си ръце и внимателно го нагласи. Когато докосна двата дълбоки джоба отстрани на нагръдника той обясни: — Сега са празни. Вътре се поставяли урим и тумин.