Зона 51: Сфинксът
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Сфинксът». Краткое содержание книги:
Това означаваше, че централният компютър е бил преместен от Атлантида преди потапянето на континента. Но машината вече не функционираше, тъй като ядрото й беше демонтирано. Тя „видя“ момента на демонтажа, извършен от двама аирлианци, и веднага след това картината угасна — това беше и моментът, в който бе прекъсната информационната магистрала между централния компютър и стража от Великденския остров. Както и с всички останали компютри на Земята.
Кели си даваше сметка, че Дънкан и Търкот трябва да бъдат известени за съществуването на централния компютър и на ядрото. Тя насочи отново вниманието си към връзката на стража с външния свят и внимателно подаде едно съвсем незабележимо съобщение.
Циан Лин
28 минути до разрушението
Веднага щом получи разпореждане от Лексина, Елек нареди на Че Лу и Ло Фа да се качат в металния дракон. Вътрешността беше елегантна, имаше централна седалка с черна сфера и екран пред нея и още няколко седалки, наредени отзад в полукръг.
— За какво ли служи това нещо? — попита Ло Фа, докато Елек се настаняваше.
— За унищожение. Построили са го по време на една много древна война — отвърна Елек и положи длани върху сферата. Че Лу наблюдаваше екрана и забеляза, че се издигат над земята, макар в кабината да не се чувстваше никакво движение.
— Между Ши Хуанчжоу и императрицата на Юга?
Елек повдигна рамене.
— Това е според вашата легенда. Имало е много сражения между Водачите и Онези, които чакат, в които са участвали и хора. И скоро пак ще има. — Драконът беше достигнал срутената част на тунела, който водеше към повърхността. Елек притисна един участък от сферата и от разтворената паст на чудовището бликна ослепителен червеникав сноп. Лъчът удари барикадата от скални отломъци и я взриви, пробивайки отвор, през който се виждаше синьото небе.
— Само че тази война ще е различна — произнесе Че Лу и си спечели намръщен поглед от Елек, който вече маневрираше с машината в тесния тунел.
— Да — заяви той. — Тази ще е последната. Повече никакви примирия. Време е да приключваме.
Платото Гиза
25 минути до разрушението
Не без усилие на волята Дънкан пристъпваше към платнената завеса. Главите с рубинените очи следяха всяка нейна стъпка.
Внезапно от очите на предната дясна глава бликна сноп светлина, която се плъзна по пода пред краката й, изкачи се по тялото й и спря за няколко секунди върху положения на гърдите й есен, сетне докосна за кратко короната и изчезна. Тя замръзна, в очакване да се случи още нещо, но изглежда това бе всичко.
Дънкан протегна ръка и докосна завесата. След това коленичи, повдигна единия й край и пристъпи вътре.
28.
Пустинята Гоби, Монголия
18 минути до разрушението
Във всички посоки, докъдето се простираше погледът, само пясъчни дюни и нищо друго. Обувките на Търкот затъваха в пясък, докато обикаляше скакалеца и оглеждаше района с бинокъл. Нищо.
— Ей, насам! — извика старши сержант Болц, който ровеше с голи ръце в пясъка недалеч от тях.
— Какво има?
Болц кимна надолу.
— Нещо е заровено.
Търкот приближи. Виждаше се част от гранитна плоча. Търкот тупна с крак върху нагорещената й повърхност, но плочата дори не помръдна. Изглежда слизаше надълбоко. Той си погледна часовника. Времето им беше съвсем ограничено, едва ли точно сега бе подходящият момент да се занимават с археологически разкопки.
Той повика капитан Билъм, който бе разпределил останалите войници от групата на равни разстояния около скакалеца.
— Ето какво искам от теб…
Околностите на Великденския остров
15 минути до разрушението
Всичко беше готово на борда на „Анзио“. Траекторията на ракетата „Томахоук“ бе изчислена по такъв начин, че след като бъде изстреляна и достигне своята най-висока точка, да продължи право надолу под действие на собствената си тежест и да попадне точно в средата на силовия щит около Великденския остров. Часовниковият механизъм в бойната глава трябваше да задейства детонатора десет секунди, след като ракетата навлезе отвъд щита.
Една ескадрила от четири Ф-14 вече кръжеше между ракетния крайцер и острова, следейки дали въздушното пространство е чисто. Оставаше само капитан Брубър да даде знак за начало на атаката, но той се колебаеше. Даваше си сметка, че „Вашингтон“ и оцелелите от екипажа се намират под силовия щит.