Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
— Чудесно — изсумтя той, — разбойниците с вирнатите опашки са се разкарали нанякъде.
Повдигна ме като дете, защото не можех да движа нито ръката си, нито пък крака, и ме пусна във водата между лодката и рифа.
Анджело закачи на колана ми втория апарат за Шери, а после ми подаде десетфутовия харпун. Молех се горещо да не изпусна оръжието.
— Тръгвай да доведеш мис Шери — нареди ми Чъби, а аз се обърнах несръчно, ритайки с един крак, гмурнах се и поех надолу.
Въпреки неотслабващите болки първата ми грижа бе да потърся вероломните плъзгащи се сенки на убийците с бели кореми. Зърнах едната от тях, но тя бе доста надълбоко сред стадото от тъпчещи се по-дребни акули албакор. Следвайки прикритието на рифа, ритах и се гърчех към дълбокото като някакъв осакатен воден бръмбар. На трийсет фута под повърхността болките започнаха да изчезват. В резултат на повишеното налягане под водата газовите мехурчета в кръвта ми намаляха, крайниците ми се раздвижиха и вече можех да ги използвам.
Спусках се по-бързо, благодарейки на Бога за облекчението. Чувствах се изпълнен с нови сили и смелост, от които предишното ми отчаяние постепенно изчезваше. Имах въздух и оръжие. Вече можех да се бия.
Бях стигнал дълбочина от деветдесет фута и виждах ясно дъното. Успях да зърна надигащите се от мрачно сините дълбини въздушни мехурчета, изпускани от Шери, и гледката ме зарадва. Тя все още дишаше и аз й носех напълно зареден нов апарат. Само трябваше да стигна до нея.
Докато се спусках край тъмната скала, една от дебелите грозни акули албакор ме видя и се насочи към мен. Макар и натъпкана вече с храна, лакомията й нямаше край. Приближи се към мен, хилейки се ужасно и пляскайки с широката си опашка.
Дръпнах се назад и увиснах във водата с лице към нея, опирайки гръб в скалата. Стисках харпуна с гранатата, насочен към нея, и докато ритах леко с крака, приготвяйки се за стрелба, около мен започна да се образува светлосиня мъгла от праха против акули, който се точеше на тънки струйки.
Акулата се приближаваше и аз се готвех да я уцеля право в муцуната, но щом мътилката от синия химикал обви главата и хрилете й, тя се дръпна встрани, пляскайки с опашка от болка и изненада. Медният ацетат пареше на очите и хрилете на акулата и тя бързо се оттегли.
„Да си ядеш ушите, Чъби Андрюс — рекох си аз. — Прахът си го бива!“
Продължих надолу, почти до върховете на шубраците от морски бамбук, гледайки към все още свитата в амбразурата Шери, която ме следеше от трийсет фута. Беше изразходвала нейните бутилки и дишаше от моите — но от големината и броя на въздушните мехурчета разбирах, че й остават само още няколко секунди.
Насочих се към нея, напускайки скалата, но тя започна отчаяно да ми прави предупредителни знаци. Обърнах се и видях огромната акула, която се приближаваше като дълго синьо торпедо. Тя се плъзгаше над върховете на бамбука и от единия край на челюстите й висеше разкъсано парче месо. Разтвори огромната си паст да го погълне и отвътре заблестяха редиците от бели зъби, като цветчетата на някакво противно растение. Обърнах се с лице към нея, докато нападаше, но същевременно полегнах назад, ритайки с крака по посока на хищника, и помежду ни се образува мъглива преграда от синята боя.
Пляскайки мощно с опашка, акулата премина стремително последните няколко ярда, но после навлезе в синята мътилка и зави, променяйки посоката на движение, след което се отдалечи.
Премина толкова близо до мен, че ме плесна силно с опашката си по рамото и от удара полетях през глава назад. В продължение на няколко секунди не можех да се ориентирам, но щом се осъзнах и се огледах диво наоколо, видях, че огромната акула се върти в кръг.
Кръжеше на около четирийсет фута от мен. Следях я със замъглени очи и дългото й тяло ми изглеждаше като боен кораб, а синият й гръб — като безкрайното небе в ясен ден. Струваше ми се невероятно, че тия акули достигат двойно по-големи размери. Тази тук бе все още бебе — и благодарих на Всевишния, че е такава.
И изведнъж тънкото стоманено острие, на което толкова много се уповавах, ми се стори съвсем безполезно. Акулата ме следеше със студеното си жълто око, безцветната й мигателна ципа проблясваше от време на време, сякаш ми намигаше подигравателно, а веднъж разтвори челюстите си и преглътна машинално, като че ли предусещаше вкуса на плътта ми.
Продължаваше да прави широки кръгове около мен. Аз се извръщах натам, накъдето отиваше, и ритах бясно с крака, за да догонвам плавното й непринудено движение.
Докато се извъртах, разкопчах втория апарат от колана си и го провесих на лявото си рамо като щит на римски легионер. Стиснах дръжката на харпуна под мишница и непрекъснато насочвах острието към кръжащото чудовище.