Окото на тигъра

— Готови за стрелба — ухили се Чъби, а аз хвърлих увития в месото взрив към приближаващата се акула.

Тя се впусна към него и докато поглъщаше лакомо плячката си, лъскавият й син гръб се показа над повърхността на водата. Жицата веднага започна да се изнизва през борда и аз отпуснах още от бобината.

— Остави я да го погълне напълно — казах аз и Чъби доволно кимна с глава.

— Окей, Чъби, виж сметката на тая негодница — викнах аз, щом рибата се подаде над водата с щръкнала перка и започна да прави поредната си обиколка с провесен от подобната на полумесец уста проводник.

Чъби натисна бутона и акулата се пръсна като диня, хвърляйки нависоко стълб от розови пръски, парчета бледорозово месо и яркочервени късчета от вътрешности, които се издигнаха на петдесет фута във въздуха, а после всичко се посипа във водата наоколо и върху лодката. Разкъсаният труп се заподмята над водата като някакъв окървавен дънер, а после се преобърна и започна да потъва.

— Сбогом, Вирната опашко! — радостно изкрещя Анджело, а Чъби се усмихна като херувим.

— Хайде да се прибираме — реших аз, защото високите океански вълни бяха започнали да се разбиват над рифа и ми се струваше, че ще повърна.

Но неразположението ми изчезна като по чудо, след като приложих лечение с уиски „Чивас Рийгъл“, въпреки че бе прието в емайлирано канче, а доста по-късно, когато вече бяхме в пещерата, Шери ми каза:

— Предполагам, че очакваш да ти благодаря, задето ми спаси живота, както си е редно?

Ухилих й се широко с разтворени обятия:

— Не, скъпа моя, просто ми покажи на дело колко си ми благодарна.

И тя действително ми го показа, а после заспах дълбоко, без никакви кошмари, защото бях изтощен и телесно, и душевно.

Струва ми се, че всички бяхме започнали да гледаме на вира при Топовния пролом с някакво суеверно страхопочитание. Сполетелите ни нещастия и злополуки сякаш не бяха случайни, а закономерна поредица от нечий злокобен план.

Изглеждаше, че при всяко поредно отиване дотам мястото ставаше все по-опасно и че надвисналата над него прокоба ще ни причини още повече беди.

— Знаете ли какво си мисля? — усмихнато съобщи Шери, но съвсем не се шегуваше. — Мисля си, че духовете на убитите монголски принцове са тръгнали след съкровището, за да го пазят… — Въпреки ярката светлина на прекрасното утро забелязах как лицата на Анджело и Чъби силно помръкнаха. — Според мен духовете им са били в двете огромни акули, които убихме вчера — Чъби изглеждаше така, сякаш бе изял на закуска цяла дузина развалени стриди, лицето му стана восъчнозлатисто и го видях, че кръстосва пръстите си на дясната ръка.

— Мис Шери — строго рече Анджело, — никога не трябва да говорите така. — Забелязах, че кожата на ръцете му е настръхнала от ужас.

— Да, престани с тия приказки — съгласих се аз.

— Но аз се шегувах — запротестира Шери.

— Хубава шега — казах аз, — та ти направо ни закла. — И всички замълчахме, докато преминавахме през протока и заемахме обичайното си място в сянката на рифа.