Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
Движехме се бавно напред, вдигайки с плавниците си нова мътилка от изгнили боклуци и тиня. Тук също имаше умрели риби, забелязах и няколко червени едри омари, които се разбягаха бързо като огромни паяци към дупките си. Те поне бяха оцелели след взривовете, защитени от твърдите си черупки.
Насочих светлината на фенерчето към палубата над главите ни, търсейки вход към долните палуби и трюмовете. Тъй като корабът лежеше с кила нагоре, налагаше се да съпоставя сегашното положение на останките с чертежите, които бях разучавал.
На около петнайсет фута от дупката, през която бяхме влезли, открих стълбичката към бака, водеща към друго тъмно отверстие над главата ми, и аз се надигнах нагоре. Излизащите от устата ми мехурчета се разнесоха към палубата и перилата като сребърен дъждец и се проточиха като струйка от разпилян живак. Стълбичката бе толкова изгнила, че щом я пипнах, тя се разпадна на парчета, които увиснаха неподвижно около главата ми, докато се катерех към долната палуба.
Озовах се в ниско и тясно коридорче, което вероятно е свързвало пътническите кабини с офицерската столова. Тук човек можеше като нищо да получи клаустрофобия и си представих ужасните условия, при които са живели членовете на екипажа на фрегатата.
Промъкнах се предпазливо по коридора, изпитвайки неудържимо желание да отворя някоя от простиращите се от двете му страни врати, обещаващи всякакви интересни открития. Устоях на изкушението и продължих нататък над дългата палуба, докато тя не свърши внезапно пред някаква преграда от яки греди.
Вероятно бях стигнал до външната стена на помещението на предния трюм, която пресичаше палубата и продължаваше, надолу към вътрешността на кораба.
Доволен от постигнатото, насочих лъча на фенерчето към хронометъра на китката си и установих с досада, че бяхме надвишили времето с четири минути. Всяка следваща секунда ни приближаваше към ужасяващата възможност бутилките ни да останат без кислород и да нямаме достатъчно време за намаляване на налягането при излизане.
Сграбчих ръката на Шери и й направих знак, все едно, че ми режат гърлото, а после почуках хронометъра. Разбра ме веднага и ме последва покорно по дългия обратен път през корпуса. Движехме се, като се ориентирахме по тънкото въже. Усещах, че въздухът минава все по-трудно през затягащия се дихателен клапан, тъй като бутилките вече бяха почти изпразнени.
Измъкнахме се на открито и преди да погледна нагоре, се извърнах, за да се уверя, че Шери е до мен. Онова, което видях над главите ни, спря дъха ми, а обзелият ме ужас се превърна в неприятно, топло гадене в корема.
Вирът зад Топовния пролом беше се превърнал в кървава арена. Привлечени от множеството умрели риби, убити от взривяването, тук бяха пристигнали десетки едри акули убийци. Миризмата на месо и кръв, разнасяна по водата от възбудените движения на себеподобните им, бе ги подлудила до състояние на безумна жестокост поради ненаситната им лакомия.
Дръпнах веднага Шери и двамата се скрихме в амбразурата, поглеждайки нагоре към огромните плъзгащи се сенки, очертаващи се отчетливо сред процеждащата се през повърхността на водата светлина.
Сред ятата по-дребни акули имаше поне две дузини от чудовищните хищници, които островитяните са нарекли „албакор“. Внушителни по размери, те имат заоблени като бурета кореми, удължени кръгли муцуни и широки мощни челюсти. Въртяха се из водата над нас като на някаква чудновата въртележка, поклащайки опашки и разтваряйки сякаш несъзнателно челюстите си, за да поглъщат парчетата месо. Знаех, че са лакоми, но глупави животни, които бързо се оттеглят, ако бъдат сплашени, преди да са започнали да се хранят. Сега можеха да бъдат опасни, защото бяха крайно възбудени, но аз все пак щях да се престраша да поема нагоре, ако бяха само те.
Изпитвах истински ужас от други две дълги и гъвкави страшилища, които се носеха безшумно във водата. С едно-единствено пляскане на дългата раздвоена опашка те се извиваха така, че острата муцуна почти докосваше върха на опашката, а после продължаваха да се плъзгат също така мощно и изящно като политнал орел.
Когато някоя от тия страховити риби се спираше да погълне храна, тя разтваряше приличащата на полумесец паст, от която щръкваха като иглите на таралеж няколко реда ужасяващи бели зъби.
Двете бяха еднакво дълги, по около дванайсет фута от върха на муцуната до края на опашката, всяка имаше гръбна перка с дължината на мъжка ръка, гърбовете им бяха синкавосиви, коремите — снежнобели, а перките и опашката — черни. Такава акула може с едно захапване да разкъса човек на две и да погълне всяко парче наведнъж.