Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
Едната от тях забеляза, че се крием превити в отвора на амбразурата, зави рязко и се спусна към нас, а докато се гушехме ужасени в тъмната дупка, премина на няколко фута над главите ни така, че успях да зърна добре дългите поклащащи се шипове на мъжките полови органи.
Това бяха ужасяващите бели акули, най-свирепите морски хищници, и на мен ми стана ясно, че ако се опитаме да изплуваме, спирайки се, за да свикваме с понижаващото се налягане, то при ограниченото количество кислород и липсата на всякаква защита двамата бяхме обречени на гибел.
Ако исках да измъкна Шери жива, трябваше да рискувам по начин, който при всички други обстоятелства би бил немислим.
Надрасках бързо на плочката: „СТОЙ ТУК!! Отивам за кислород и оръжие“.
Шери прочете написаното и веднага поклати отрицателно глава, опитвайки се с настоятелни знаци да ме спре, но вече бях откачил токата на ремъците и правех последното вдишване, от което гърдите ми се издуха, а после й тръснах в ръцете кислородния си апарат. Свалих колана с тежестите, за да не ми пречи, и се плъзнах надолу край корпуса, използвайки за прикритие извивката му. Заплувах бързо към скалата от корал.
Бях оставил на Шери последните си запаси от кислород, вероятно за около пет-шест минути, ако го използваше икономично, и останал вече само с въздуха в белите ми дробове, трябваше да се добера някак си до повърхността. Не знаех обаче от кое да се боя повече — дали че ще бъда изяден, или че ще се удавя.
Стигнах до скалата и започнах да се издигам нагоре, прилепен плътно до корала с надеждата, че черният ми костюм ще се слее със сенките. Издигах се с гръб към скалата и с лице към водата, където огромните злокобни туловища все още кръжаха.
На двайсет фута от дъното въздухът в дробовете ми бързо увеличи обема си поради намаляващото водно налягане. Не можех да го задържам в гърдите си, защото щеше да разкъса дробовете ми. Изпуснах го на тънка струйка от устата си, но проточилата се сребриста верижка от мехурчета бе мигновено забелязана от едната огромна акула.
Тя се обърна и се понесе с мощни удари на опашката, насочвайки се право към мен.
Вдигнах отчаяно очи и на шест фута над мен видях малка пещера сред загнилия корал. Вмъкнах се в нея тъкмо в мига, в който акулата префуча край мен, направи завой и се втурна обратно, докато аз се свивах в плиткото си скривалище. Акулата загуби интерес и отмина нататък, за да прибере разкъсаното на ивици тяло на умрял костур, поглъщайки го конвулсивно.
Дробовете ми вече се издуваха и свиваха рефлекторно, защото всичкият кислород от въздуха, който бях поел, бе абсорбиран и въглеродният двуокис започваше да се увеличава в кръвта ми. Скоро щях да загубя съзнание поради липсата на кислород.
Измъкнах се от закрилата на пещерата и все още следвайки извивките на скалата, ритах колкото се може по-силно с единствения плавник, горчиво съжалявайки, че не мога да използвам и втория, който бе останал под лафета.
Докато се издигах, трябваше отново да изпусна от разпъващия гърдите ми въздух, а знаех, че поради бързата промяна в налягането азотът в кръвта ми скоро щеше да забълбука като мехурчета в шампанско.
Зърнах някъде отгоре поклащащото се сребристо огледало на повърхността на водата и тъмното очертание на лодката, подобно на дълга черна пура. Излизах бързо нагоре и погледнах отново под себе си. Далеч под краката ми се мяркаше глутницата акули, която все още кръжеше наоколо. Реших, че сигурно съм изчезнал от полезрението им.
Дробовете ми горяха от ненаситната жажда за въздух, а кръвта туптеше в слепоочията ми и аз реших, че е крайно време да изоставя закрилата на скалата и да се впусна през откритото пространство към лодката.
Ритнах силно и се понесох бързо към лодката, която стоеше на стотина фута от рифа. По средата на разстоянието погледнах надолу и видях, че една от големите бели убийци беше ме забелязала и бързаше към мен. Тя се надигаше с невероятна бързина през сините дълбоки води и ужасът ми даде нови сили, докато ритах отчаяно към повърхността и лодката.
Гледах надолу, без да изпускам от поглед приближаващата се акула. Струваше ми се, че става все по-голяма, колкото повече се приближаваше към мен. В паметта ми се е запечатала всяка дребна подробност от ония мигове на ужас. Виждах зурлата като на глиган с двете наблизо разположени ноздри, златистите очи, осеяни с черни точици като връхчета на стрели, широкия синьо-черен гръб, от който стърчеше високата гръбна перка, приличаща на секирата на палач.