Портата на дявола

Два часа по-късно, все още в стария самолет, Кърт и Джо се отправиха от кабината към главната секция на фюзелажа. Застанаха в една метална ниша, заобиколени от оборудване, малки контейнери и завързани каиши.

Въпреки противопретоварващия костюм, ръкавиците, ботушите и шлемовете с шумозаглушители и кислородно подаване, Кърт мръзнеше от студа на десет хиляди и петстотин метра височина. Усещаше всяко потрепване на самолета и чуваше единствено оглушителния вой на двигателите от седемдесетте.

Такива бяха удобствата в товарния отсек на руския самолет. До него стоеше Дзавала с ватенка, обшита с кожа, шлем и кислородна маска. Като че ли казваше нещо, но Кърт не разбираше думите.

– Не приемам! – изкрещя той.

Джо притисна кислородната си маска и микрофона към лицето си и повтори мисълта си:

– Казах, че сигурно си луд.

Кърт не отговори. Вече започваше да мисли, че Джо е прав. Като се държеше за един каиш, който висеше от рамката на самолета, като пътник в метрото. Обърна се към опашката. В задната част започна да се появява процеп. Товарната рампа се отваряше.

Когато рампата се смъкна напълно, старият самолет се разтресе по-силно от всякога и вятърът нахлу в товарния отсек, замлати ги и заплаши да ги събори.

Самолетът беше разхерметизиран преди трийсетина минути, затова нямаше вихър от излитащ въздух, но температурата постоянно падаше от малко над нулата, до доста под нея, а воят на двигателите скочи поне с четири октави.

Кърт се вгледа през зеещия отвор, към очакващия го мрак на нощното небе. Той дишаше от кислородна бутилка и носеше специално проектиран парашут. Имаше поне двеста парашутни скока зад гърба си, включително и двайсет от големи височини, но сега щеше да направи нещо, което никога не бе опитвал и за което Джо непрестанно го съветваше да размисли.

Беше се смял на неговия песимизъм, наричаше го „майка орлица”, но сега, докато се взираше в нощта от задната част на самолета, вече не беше толкова сигурен.

Пусна се от каиша и пристъпи предпазливо напред, към един предмет близо до отворената рампа. Приличаше на кръстоска между бобслей и фотонно торпедо от „Стар Трек”. Дизайнерите го наричаха Еднопилотен тактически апарат за нахлуване. А хората, които бяха провели изпитанията, го наричаха ЕЛ – Експрес за лунатици.

Това беше едноместен глайдър. Спуснат от височина единайсет километра, Експресът за лунатици можеше да отведе своя пътник на еднопосочно пътуване с дължина двеста и двайсет километра, и то без да произведе шум, да остави следа или радарна сигнатура, тъй като всъщност бе направен от специална пластмаса, покрита с абсорбиращ радарните лъчи слой, който приличаше на мека гума.

За да лети на него, пътникът трябваше първо да легне по корем, после да се хване за две дръжки, които приличаха на дръжките на велосипедно кормило. После навираше крака в нещо като ски апарати.

Най-предната секция на устройството беше от прозрачен плексиглас с базисен дисплей, който стърчеше от него. Той даваше информация за скорост, височина, направление и скорост на спускане. Освен това предлагаше визуален индикатор на спускането, предназначен да помогне на пилота в коригирането на ъгъла и достигането на желаната дестинация. В този случай това означаваше танкера „Оникс”, на сто и двайсет километра оттук.

Заради странната му позиция в океана, „Оникс” се бе оказал труден за достигане. Не само че беше далеч от най-близкия търговски маршрут, но и нямаше никакви въздушни коридори близо до него. Щеше да е подозрително да се прелети над кораба, дори на голяма височина, но пък имаше доста оживен въздушен маршрут на сто и деветдесет километра на юг, а на радара ИЛ-76 щеше да се появи само като още един пътнически самолет по магистралата в небесата. Кърт не можеше да си представи, че някой ще го сметне за подозрителен.