Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Трохи от хляб върху кухненския плот например. Можеш да ги подредиш с острие на нож. Ивичка разсипана захар на масата, ХА! Кой може да каже колко са кристалчетата? Твърде много са, за да бъдат преброени!
Това трябва да престане. Отивам там.
Ще си взема фотоапарата.
11 август 2007 г.
Онази тъмнина. Мили боже! Изглежда почти завършена. И нещо друго.
Тъмнината имаше око.
12 август
Видях ли нещо? Наистина?
Не знам. Стори ми се, че видях, но не съм съвсем сигурен.
Днес съм написал 21 думи.
По-добре да ги направя 26.
19 август
Вдигнах слушалката, за да се обадя на доктор Дж. и да му разкажа какво се случва с мен, но после я оставих. Какво точно да му кажа? Освен това телефонът му е 1-207-555-1863 = 11. Лошо число.
Мисля, че валиумът ми помага повече от невротонина. Стига да не го предозирам.
16 септември
Току-що се върнах от Мотаун. Целият съм плувнал в пот. Треперя. Обаче отново са осем. Оправих го. Аз! Оправих го! Слава богу. Но…
Но!
Не мога да живея по този начин.
Така е, но — ПРИСТИГНАХ ТАМ ТОЧНО НАВРЕМЕ. ВСЕКИ МОМЕНТ ЩЕШЕ ДА ПРЕМИНЕ. Защитният механизъм издържа само толкова и после задължително трябва намеса на специалист! (Поредната ми шегичка.)
Видях тройното око, за което беше споменал Н. Няма същество в този свят или на тази вселена, което да има подобно око.
Опитваше се да си прогризе път навън.
Не, не мога да допусна това. Позволявам на манията на Н. да бръкне с пръст в психиката ми, ала тя разширява процепа, пъхайки вътре втори пръст, после трети и накрая цялата си ръка. После ме разтваря. Разтваря моята…
Но!
Видях го със собствените си очи. Отвъд нашия свят съществува свят, пълен с чудовища…
Богове…
ИЗПЪЛНЕНИ С НЕНАВИСТ БОГОВЕ!
Да помисля. Ако се самоубия, какво ще стане? Ако всичко това не е истина, мъките ми ще престанат. А ако е истина, осмият камък отново ще се стабилизира. Поне докато някой друг — следващият „ПАЗИТЕЛ“ — не предприеме необмислено пътуване дотам и не види…
Май идеята за самоубийството започва да ми харесва!
9 октомври 2007 г.
Напоследък съм доста по-добре. Мислите ми звучат като мои собствени. А последния път, когато отидох до Акърмановия парцел (преди два дни), се оказа, че напразно съм се тормозил. Там имаше осем камъка. Разгледах ги — солидни и стабилни като сгради — и видях врана в небето. Стори ми се, че избягва въздушното пространство над камъните, но пък летеше над поляната. И докато стоях в края на пътя с висящ на врата ми фотоапарат (тези камъни наистина не излизат на снимките, Н. беше прав за това, дали не се дължи на някакво радиоактивно лъчение), се запитах как изобщо съм могъл да си помисля, че са само седем. Признавам, че преброих стъпките си на връщане към колата (и направих няколко допълнителни крачки, когато се озовах пред вратата при нечетен брой), ала тези неща не могат да изчезнат изведнъж. Те са като СХВАЩАНИЯ на СЪЗНАНИЕТО! В същото време…
Наистина ли се осмелявам да повярвам, че състоянието ми се подобрява?
10 октомври 2007 г.
Естествено, има и друго обяснение, колкото и да не ми се иска да го призная — че Н. е бил прав за слънцестоенето. В момента се отдалечаваме от едното и се приближаваме към другото. Лятното мина; зимното предстои. И в случай че е така, добрите новини са съвсем краткосрочни. Ако трябва отново да се сблъскам с подобни психически спазми идната пролет… и пролетта след нея…
Просто не бих могъл, това е истината.
Образът на онова око не спира да ме преследва. Как се рее в сгъстяващия се мрак…
И другите неща зад него…
КТХУН!
16 ноември 2007 г.
Осем. Винаги са били толкова. Вече съм напълно сигурен. Днес поляната бе тиха, тревата — мъртва, дърветата в подножието на хълма — голи, а Андроскогин — сив под желязното небе. Светът очаква първия сняг.
И боже мой, най-хубавото от всичко — видях птица, кацнала върху един от онези камъни!