Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Този тунел-проход, както и другото, което бях забелязал…
Както и да е, мисля, че съм приключил с Н. Няма да има книга, няма да има и статия. „Обърни страницата.“ Ключът без съмнение отваря катинара на веригата в началото на пътя, ала никога няма да го използвам. Изхвърлих го.
„Е, дойде време за сън“, както обичаше да казва великият покойник Сами Пийпс50.
Тази вечер слънцето е алено и лъчите на залеза ще озарят онази поляна. Ще се издига ли мъгла от тревата? По всяка вероятност. От зелената трева. Не жълтата.
Андроскогин също ще пламти в червено — дълга змия, кървяща в мъртвия родилен канал. (Как го измислих само!) Бих искал да го видя. Без значение поради каква причина. Признавам си го.
Предполагам, че това е просто от умората. Утре сутринта отново ще съм свеж. Утре сутринта може дори да преосмисля идеята за статията. Или книгата. Но не и тази вечер.
Е, дойде време за сън.
18 юли 2007 г.
Тази сутрин извадих ключа от кошчето за смет и го сложих в чекмеджето на бюрото си. Изхвърлянето му ми прилича на признание, че там може да има нещо. Нали разбирате?
Е, добре. Пак повтарям — това е само един ключ.
27 юли 2007 г.
Добре де, признавам го. Преброих няколко предмета, за да се уверя, че предметите около мен са четен брой. Кламерите. Моливите от поставката. Подобни неща. Това занимание ми подейства странно успокояващо. Сигурно съм прихванал настинката на Н. (Поредната ми шегичка, но този път май не е шега.)
Доктор Дж. от Огъста, понастоящем главен лекар в клиниката „Серенити Хил“, е нещо като мой духовен наставник. Обадих му се и проведохме дълъг разговор — казах му, че правя проучване за доклад, който ще изнеса през зимата на конгреса в Чикаго (лъжа, естествено, но понякога е по-лесно да действаш по този начин) — за транзитивния характер на ОКР-симптомите и по-конкретно в случаите от пациент към лекар. Явлението не е често срещано, обясни ми доктор Дж., но не е и голяма рядкост.
„Въпросът не те засяга лично, нали, Джони?“ — попита ме той.
Проницателен е. Със страхотен нюх. Винаги е бил такъв. Чете те като разтворена книга.
„Не — отвърнах. — Просто се заинтригувах силно от въпроса. Дори бих казал, че се вманиачих на тази тема.“
Приключихме разговора със смях. Щом затворих, отидох до масичката за кафе и преброих книгите там. Шест. Това беше добре. Знак ясен е шест за хубава вест. (Малкото стихче на Н.) Проверих чекмеджето на бюрото, за да се уверя, че ключът е там, и, разбира се, там беше. Къде другаде да бъде? Един ключ. Едно добре ли е, или зле? „Сиренцето е самичко“, нали така се пееше в детската песничка за фермера от долчинката? Май аналогията ми не е много уместна, но не си ли струва да се помисли над нея?
Излязох от стаята и едва тогава се сетих, че на масичката за кафе освен книги имаше и списания. Върнах се и ги преброих и тях. Излязоха седем! Взех „Пийпъл“ с Брад Пит на корицата и го хвърлих в кошчето.
Вижте, ако така се чувствам по-добре, какъв е проблемът? Отгоре на всичко това си беше само един Брад Пит!
А ако работата се влоши, ще кажа цялата истина на доктор Дж. Дадох обещание пред себе си.
Мисля, че малко невротонин може би ще ми помогне. И въпреки че го изписват предимно срещу апоплектични удари, известно ми е, че оказва благотворен ефект в случаи като моя. Естествено…
3 август 2007 г.
Кого заблуждавам? Няма случаи като моя и невротонинът не помага. Търся под вола теле.
Обаче броенето помага. Странно успокояващо действа. Има и нещо друго. Ключът се оказа в погрешната част на чекмеджето, в което го сложих! Интуиция, ала интуицията не бива да се ПРЕНЕБРЕГВА! Преместих го. Така е по-добре. После сложих друг ключ (от сейфа) от другата страна. Така ще се уравновесят взаимно. Знак ясен е шест за хубава вест, но и цифрата две хич не е зле! (шегичка) Спах добре миналата нощ.
Всъщност не беше точно така. Имах кошмари. Андроскогин по залез. Червена рана. Родилен канал. Мъртъв.
10 август 2007 г.
Нещо не е наред там. Осмият камък губи стабилността си. И нищо не може да ме убеди в противното, понеже всеки нерв от тялото ми — всяка клетка от кожата ми! — го крещи. Броенето на книги (и на обувки, точно така, интуицията на Н. не е сбъркала и „не бива да се пренебрегва“) помага, ала не решава ОСНОВНИЯ ПРОБЛЕМ. Подреждането по диагонали също не помага особено, макар че…
50
Самюъл Пийпс (1633–1703) — английски държавник и член на Парламента, прославил се най-вече със своя дневник, публикуван през деветнайсети век. — Б.пр.