Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
Полазиха го тръпки.
— Какво има, докторе? Не може да нямате животни, еволюирали в градски условия.
— Нямаме — отвърна министърът.
— Имаме — каза Сали Фаулър. — Плъхове и една разновидност въшки, които живеят само по хората. Но мисля, че това е всичко.
— А ние имаме много — рече сламкарят на Хорват. — Навярно ще можем да ви покажем някои… макар че са плашливи.
От разстояние малките черни създания по всичко приличаха на плъхове. Харди засне глутницата, която припряно търсеше къде да се скрие. Надяваше се по-късно да направи увеличение. После видяха някакво доста едро животно, почти незабележимо, докато не се приближиха до него. Козината му абсолютно повтаряше цвета и шарките на тухлите, към които се притискаше.
— Като хамелеон — отбеляза Сали. Наложи се да обясни какво е това.
— Ето още едно. — Нейната сламкарка посочи към същество с бетонна окраска, свито до една сива стена. — Пазете се, има зъби.
— Къде намират храна?
— В градините на покривите. Макар че ядат и месо. Един от видовете е насекомояден… — Извънземната ги отведе на „покрив“, издигнат на два метра над улицата. Сред буйните овошки и зърнените растения видяха мъничко безръко двуного, което изстрелваше еднометровия си език. Устата му сякаш бе пълна с орехи.
На шестия етаж ги посрещна парещ студ. Небето беше оловносиво. Над безкрайна ледена тундра навяваше сняг на парцали. Харди настоя да останат, защото в този леден ад гъмжеше от живот — храсти и ниски дървета, някакво едро кротко животно, което не им обърна внимание, космат скоклив заек с големи кръгли уши и без предни лапи. Трябваше почти насила да измъкнат капелана навън, иначе просто щеше да замръзне в снега.
В Замъка ги очакваше вечеря: корабни запаси и резени плосък зелен сламкарски кактус, широк седемдесет и пет и дебел три сантиметра. Вкусът на червената му пихтиеста сърцевина много напомняше на месо. Ренър го хареса, но не и другите. Затова пък се нахвърлиха на останалото, като не преставаха оживено да разговарят. Навярно бяха толкова изгладнели заради по-дългия ден.
— Имаме известна представа какво би желал да види турист в непознат град — каза сламкарката на Ренър, — поне според вашите туристически филми. Музеи. Седалището на правителството. Паметници. Уникална архитектура. Може би магазини и нощни клубове. И най-вече, начина на живот на местните. — Тя неодобрително махна с ръце. — Налага се да пропуснем някои от тези неща. Нямаме нощни клубове. Малкото количество алкохол не ни оказва никакво влияние. Големите обаче ни убиват. Ще имате възможност да чуете нашата музика, но честно казано, няма да ви хареса. Правителството се изразява просто в срещи на посреднички, които могат да се провеждат навсякъде. Господарките живеят където си искат и като цяло изпълняват договорите със своите посреднички. Ще видите някои от нашите паметници. Що се отнася до начина на живот, вие вече го изучавате.
— Ами начинът на живот на белите? — попита Харди. После продължително се прозя.
— Той е прав — намеси се сламкарката на капелана. — Би трябвало да можем да видим господарска семейна резиденция. Сигурно ще получим разрешение… — Извънземната премина на пискливия си роден език.
Сламкарите се замислиха.
— Би трябвало да е възможно — каза тази на Сали. — Ще видим. А сега да си починем.
Часовата разлика взимаше своето. Хорват и Харди се прозяха, запремигваха, изненадано се огледаха, извиниха се и се оттеглиха. Бери все още се държеше. Ренър се зачуди колко продължава денят на родната планета на търговеца. Самият той имаше достатъчно космически опит, за да се приспособява към всякакви условия.
Но компанията се разпръскваше. Сали им пожела лека нощ и с видимо олюляване се качи в спалнята си. Главният астрогатор предложи на останалите да попеят, не получи подкрепа и се отказа.
Към кулата водеше вито стълбище. Той любопитно продължи по коридора, стигна до един херметичен шлюз и си помисли, че сигурно води към кръглия балкон навън. Нямаше желание да диша местния въздух. Чудеше се дали балконът изобщо е предвиден за използване… после си помисли за пръстен, опасващ тънка кула… дали сламкарите не си играеха с фройдисткия символизъм?
Навярно. Той отвори вратата на стаята си.