Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
- Какво толкова? - бе възразила Ейвис. На нея вече не й трябва.
Тя все още празнуваше победата си в следобедното състезание за най-умело използване на декоративни материали върху вечерна чанта. Макар да бе споделила с момичетата, че за нищо на света не би се появила с творението си пред хората. Важното бе, че бе победила Айрийн Картър. Сега я водеше с две точки в конкурса за кралица на „Виктория“.
- Не мисля, че тя изобщо се тревожи за нещо... - Франсис прехапа език.
- Хайде да не мислим за това тази вечер, а? Вече няма какво да сторим.
- Да - съгласи се Франсис.
Никога не се бе интересувала особено от дрехи и с облекчение бе разчитала на униформата си, откакто се помнеше. Никога не бе искала да привлича внимание към себе си. Сега приглади полата си: в сравнение с пъстроцветните рокли на другите, тази, която някога бе смятала за елегантна, й се стори вехта. Водена от странна прищявка, тя бе разпуснала косата си от обичайния стегнат кок на тила и докато се гледаше в огледалото, забеляза как падащите по раменете й кичури смекчават чертите на лицето й. Сега, заобиколена от старателно фризираните коси на всички останали, резултат от часове, прекарани с ролки на главата, и последващо нанасяне на лосиони, тя се почувства недодялана, груба и се размечта за сигурността на фуркетите й. Чудеше се дали може да сподели притесненията си с Маргарет, да потърси подкрепата й. Но при вида на запотеното лице и подпухнало тяло на приятелката й, която бе пристегната от същата памучна рокля, която бе носила през последните четири дни, въпросите замряха на устните й.
- Да ти донеса ли нещо за пиене? - попита вместо това тя.
- Какво си съкровище! Мислех, че никога няма да попиташ - обади се Маргарет. Сама бих отишла да взема нещо, но ще ми трябва кран да ме вдигне от стола.
- Ще ти донеса една сода.
- Бог да те благослови! Не искаш ли да танцуваш?
Франсис спря.
- Какво?
- Няма защо да стоиш до мен през цялото време. Аз съм голямо момиче. Върви да се забавляваш.
Франсис набърчи нос.
- По-добре ми е в периферията.
Маргарет кимна и вдигна ръка.
Не беше съвсем вярно. Тази нощ, под закрилата на полумрака, в сладостната атмосфера и липса на чуждо внимание, което й даваше музиката, Франсис бе усетила в гърдите й да се прокрадва копнеж да бъде едно от момичетата, които се въртяха на дансинга. Никой нямаше да я съди затова. Никой нямаше да й обърне внимание. Всички явно го приемаха такова, каквото беше: невинно развлечени простичко удоволствие, откраднато на лунна светлина.
Взе две чаши сода и се върна при Маргарет, която наблюдаваше танцьорите.
- Аз никога не съм била особено запалена по танците - призна тя, но като ги гледам сега, бих дала всичко на света да изляза на дансинга.
Франсис кимна към корема й.
- Не ти остава много каза тя. - После можеш да танцуваш фокстрот из цяла Англия.
Повтаряше си, че няма голямо значение, че не го вижда. Че дори може да е за предпочитане, предвид външния вид. Че вероятно е потънал в тълпата и танцува с някое красиво момиче с яркоцветна рокля и сатенени пантофки. И бездруго бе станала толкова добра в отблъскването на мъжете, че не би могла да се държи иначе.
Единствените танцови забави, на които бе присъствала в съзнателния си живот, бяха в болнични отделения; там беше лесно. Или танцуваше с колегите си, които обикновено бяха стари приятели и спазваха благоприличие, или с пациенти, към които се държеше майчински и които обикновено запазваха високото си уважение към всеки, свързан с медицината. Тя често се улавяше, че ги съветва да си пазят крака или внимава дали се чувстват комфортно докато обикалят дансинга. Старшата сестра, Одри Маршал, се бе шегувала с нея, че все едно ги води на медицинска разходка. Нямаше представа как би трябвало да се държи с тези засмени, наперени мъже, толкова красиви в официалните си униформи, че някои направо спираха дъха й. Нямаше да може да поддържа лек и незначителен разговор или да флиртува невинно. Щеше да се чувства твърде притеснена и засрамена от бледосинята си рокля, редом с прекрасните одежди на всички наоколо.
- Здравей - каза той и седна до нея......Чудех се къде ли мога да те намеря.
Тя не можеше да отрони и дума. Тъмните му очи я гледаха внимателно, а лицето му бе смекчено от мрака. Усещаше слабата миризма на карболова киселина по кожата му, характерна за плата на униформата му. Ръката му лежеше на масата пред нея и тя се пребори с импулсивното желание да я докосне.
- Питах се дали не искаш да танцуваме - предложи той.