Света троица [Войните на Розите-2]

— Съгласно най-точните сведения, които сме получили, числеността на гарнизона в Тауър е хиляда души — рече той. — Може да се предадат, макар да не се надявам много. Знам само, че не можем да им позволим да напуснат Лондон след нас. Или със сила ще си пробием път навътре, или ще ги затворим зад собствените им стени. И двамата знаете плана. Бързината е всичко, ако искаме да имаме шансове за успех. Всеки ден, който загубим тук, е ден в повече за разрастването и подготовката на кралските сили.

Той не спомена за Указите за лишаване от права, които вече бяха влезли в сила. На 5 юли 1460 г. всички титли и имоти им бяха отнети. Макар че не говореха за това, тази загуба за тях беше като отворена рана, която източваше кръвта им. Все пак кралската армия сигурно се бе разпръснала по ферми и къщи след Лъдлоу. Уорик и баща му залагаха на един-единствен удар на север, за да стигнат до крал Хенри, преди лордовете му отново да успеят да се съберат. После всичко в закона можеше да бъде анулирано, след като веднъж пленят краля и кралския печат.

Едуард Марч ги слушаше и ясно виждаше каква взаимна гордост изпитват бащата и синът един от друг. Стоеше като статуя в доспехите си, без шлем на главата. Той също беше дошъл на кон от морския бряг, като животното бе по-подходящо да тегли плуг, отколкото да има ездач. То пасеше трева малко по-назад, докато неспокойното море от кентски мъже потропваше с крака и чакаше сред редиците в пълно бойно снаряжение. Във въздуха се усещаше нетърпеливо очакване, всички го чувстваха. Веднъж да прекосят този мост и приятният им поход през идиличната провинция щеше да свърши.

— Няма да прекарам още една нощ върху студената земя, когато мога да си почивам в чудесно легло и да се насладя на вечеря с бира — рече Едуард. — Хората ни стигнаха дотук днес и, уморени или не, ще изминат още една миля.

В сравнение със Солсбъри Едуард беше енергичен, силата и издръжливостта му почти нямаха граници. Всяка сутрин той ставаше първи на зазоряване, скачаше на крака и щастливо изпразваше мехура си, след което нахлузваше разните части от доспехите си и крещеше на прислугата да му донесе храна. Уорик не можеше да го упрекне за ентусиазма му, макар че присъствието на младия граф постепенно го изтощаваше.

— Много добре — рече Уорик. — Виждам, че двамата няма да кротнете, докато не влезем в града. Доведи рицарите и бойците в доспехи отпред, Едуард. Кейд се сблъска със стрелци и днес аз искам да се приготвят щитове.

— Изглежда ми достатъчно безопасно — отвърна Едуард и се вгледа между къщите и магазините от тяхната страна на моста. — Бих могъл веднага да го пресека.

Направи крачка напред и лицето на Уорик потъмня.

— Когато командваш ти, прави каквото искаш, Едуард. Дотогава, по дяволите, ще вършиш онова, което кажа аз.