Света троица [Войните на Розите-2]

Уорик акостира малко по-нататък на брега и зае отбранителна позиция на дълъг чакълест бряг, като разположи там стрелци. Без да срещнат съпротива, той и мъжете му се върнаха в пристанището на Сандуич и го изпълниха, наблюдавайки през цялото време как корабите се обръщат, вдигат платна и изчезват в бурното море и надигащия се вятър. Дори и така имаше стотици малки лодки, дето все още приближаваха с гребане към брега — толкова много, че приличаха на дънери, люшкани от вълните. Не всички имаха късмет и несигурният съд, подет от някоя вълна, се преобръщаше. Мъжете в ризници попадаха в разпенените вълни и повече не ги виждаха.

Близко до мястото, където Уорик докосна земята, на която се беше родил, два от търговските кораби излязоха направо върху чакъла. Наклониха се и останаха така, а капитаните им спуснаха дървени мостове от ниската част на палубата, за да могат да свалят дузина коне със завързани очи на сушата. Тези кораби щяха да изгният там, където бяха, но мъже като Солсбъри например бяха твърде стари да извървят шейсетте мили до Лондон.

Слънцето вече залязваше, когато и последният съд от флота изчезна в мъглата и облаците над Ламанша, оставяйки ги сами. Едва-едва ръмеше и мъжете се настаниха, като запалиха огньове по брега и доковете. Ядяха и пиеха, после се завиха кой как може, за да се помъчат да поспят няколко часа.

Щом слънцето изгря отново, колона от мъже прекоси града. Навсякъде около Уорик нервничеха войници, готови за атака. Въпреки това не местната милиция, нито пък части от кралските сили се върнаха да отблъснат хората му. Вестта за акостирането им вече се бе разпространила и стотици кентски мъже надойдоха с брадви, пики и сатъри. Те спряха край доковеше и Уорик само можеше да се усмихне, щом прие пазача Джим Уейнрайт на служба при себе се срещу заплащане от четири пенса на ден. Войската на графа започна да се придвижва на запад и тези първи няколкостотин станаха хиляди, като във всеки град по пътя им броят се увеличаваше.

Качени на коне, Уорик и баща му поздравяваха ликуващите тълпи в градовете и селата, където кентските семейства ги приветстваха като спасители, а не като врагове на Короната. Беше зашеметяващо изживяване и Уорик едва можеше да повярва на успеха си при набирането на войници. Хората на Кент се бяха разбунтували отново и този път той самият беше искрата. Не преставаше да се чуди колцина от тях бяха наясно, че той се беше бил срещу тях през последната тъмна нощ, в която бяха навлезли в столичния град.