Реката на тайните [bg]

— Незабавно напуснете района — извика мъжът на английски.

Мърсър изчака минута и после отиде до таблото и превъртя ключа на стартера, но не включи помпата за горивото. Моторът се задави, работи няколко секунди и угасна. Мърсър опита още няколко пъти със същия резултат и накрая безпомощно разпери ръце, обърна се към мъжа на дигата и сви рамене.

Неочаквано в бетонната дига се блъсна кораб, натоварен със зърно. Лоцманът не бе преценил правилно порива на вятъра. Звукът приличаше на гръм от оръдие.

— Ще изпратим катер да ви изтегли до Гамбоа — извика служителят на Канала и извади предавател.

— По дяволите! — Мърсър се вгледа в спокойните води, но не видя нищо.

Катерът щеше да стигне до тях след десетина минути, а Лорън и Вик вече закъсняваха. Тъй като беше в армията, Лорън живееше по часовник и му бе казала максималното време. Мърсър погледна часовника й. Томанович и Лорън бяха под водата вече петдесет и седем минути. Тя бе заявила, че абсолютният краен срок ще свърши след още три. Сърцето му заби като обезумяло.

На шлюза всичко изглеждаше нормално. Нямаше никакъв признак, който да покаже, че Лорън и Томанович са били заловени. Локомотивите довлякоха блъсналия се кораб до средата на ваната на шлюза. Лорън и Вик сигурно вече се връщаха. Ако им се бе свършил кислородът, трябваше да изплуват на повърхността. Мърсър се вторачи във водата. По гладката й повърхност нямаше издайнически мехурчета, нито вълнение.

Един лоцмански катер забръмча, отдели се от пристана и изчезна зад товарния кораб, който току-що бе излязъл от шлюзовете. Лорън и Вик бяха под водата повече от час. Сигурно имаха кислород за още няколко минути. Катерът се появи отново и се насочи към моторницата.

— Хайде, Лорън — задъхано каза Мърсър. — Излизай, преди да са стигнали до нас.

Бе увил пистолета си в хавлия. Оръжието би му спечелило няколко минути, но той трябваше да прецени обстоятелствата. Дори да заплашеше с беретата мъжете в катера, двамата с Хуан пак нямаше да могат да останат тук. Управата на Канала бе разположила войници на шлюзовете и следващият катер, който ги подгонеше, щеше да е пълен с хора с автоматични оръжия. Рискуваха да ги убият.

Шейсет и седем минути. Дори да стояха неподвижно под моторницата, за да пестят кислород, Лорън и Томанович вече бяха изразходвали запасите си от кислород преди седем минути. Но по-скоро въздухът им бе свършил преди четвърт час. Господи, какво се бе случило?

— Лорън! — извика Мърсър като обезумял. Може би бе излязла на брега. Сенките се бяха удължили и слели, затова тъмните брегове се виждаха неясно. Единственият звук беше бръмченето на приближаващия се катер. Мърсър извика отново. Гърлото му пресъхна, когато осъзна страшната истина. Не беше възможно!

Катерът беше на петдесет метра, лъчът на прожектора му проряза водата и заслепи Мърсър. Съсредоточен върху Канала, той се обърна, без да го е грижа, че е зарязал преструвката си на фотограф.