Жената от леса [bg]

- Мис Патън?

Тя се спря до колата си и той забеляза как бързо плъзна ключа си между средния и безименния пръст на дясната си ръка и сви юмрук. Явно нямаше да допусне да я изненадат отново. Присви очи срещу Паркър и слънцето, което блестеше зад гърба му.

- Видях ви по-рано в заведението - каза тя. - Кой сте и какво искате?

Паркър се спря малко преди да влезе в обсега й.

- Казвам се Чарли Паркър. Говорихме по телефона, но не стигнахме далеч. Сметнах, че ще бъде по-добре да се видим на живо.

Тя не се отпусна, но премести ключа в ръката си, за да отключи вратата.

- Казах ви вече: не знам нищо.

- Умират хора, Лейла, и не само тук. Мисля, че същите изверги, които са убили Доби и Естер, са убили и една жена в Мейн, след което са изхвърлили тялото ѝ в каменна кариера. Мисля също, че ще продължат да убиват, докато не постигнат целта си.

Патън се спря и се обърна към него.

- Естер е изчезнала, не е убита. Доби загина в пожар.

- Съмнявам се, че вярвате в това, също както не вярвате, че Доби се е затрил заради един джойнт.

- Не знам в какво вярвам.

Беше я спечелил. Усещаше го по гласа ѝ.

- Държали сте и на двамата.

- Да.

- Отделете ми тогава няколко минути. Може би знаете повече, отколкото си мислите.

- Трябва да се прибирам при мама. Тя е болна.

Паркър само слушаше. Каквото и да кажеше, нямаше да помогне. Чакаше и наблюдаваше как съпротивата напуска Лейла Патън. Тя огледа безмълвно паркинга, заведението и целия Кадилак, сякаш се чудеше как и дали някога ще успее да избяга от всичко това.

- Ако това е вярно - каза тя накрая, - вие ще спрете ли тези хора?

- Да.

- Това не е ли работа на полицията?

- Понякога аз се справям по-добре.

Лейла го премери с поглед и той като че ли не отговори на изискванията ѝ. Паркър не го прие лично.

- Сам?

- Имам на кого да разчитам за помощ, когато се наложи.

- И досега налагало ли се е?

- От време на време.

- Сигурно можех да ви проверя в „Гугъл“, но мразя да го правя. Тръпки ме побиват от него.

- Съгласен.

- Ако все пак ви бях потърсила в нета, щеше ли да ми хареса това, което щях да намеря?

Тя вече го гледаше в очите. Паркър беше сигурен, че има какво да му каже.

- Надявам се. Може би не всичко, но по-голямата част - да. Дори аз не съм възхитен от всичко, което съм вършил.

Когато заговори отново, гласът ѝ беше толкова тих, че вятърът едва не отнесе думите ѝ, преди да стигнат до Паркър.

- Страх ме е, че тя ще се върне.

- Коя?

- Жената, която се опита да ме нарани.

- Тя ли го каза?

- Тя нищо не каза.

- Но...?

Патън сбърчи нос като малка животинка, надушваща хищник.

- Миришеше гадно - не като човек, който не се е къпал, а отвътре. Сигурно не разбирате какво имам предвид. Не го обяснявам добре.