Жената от леса [bg]

- Има ли подходящо място наблизо?

- Не или поне не такова, в каквото бих искала да я настаня. Ще се наложи да продадем къщата, за да покрием разходите, но аз бездруго не мислех да оставам тук.

- Къде ще отидете?

- После ли? Някъде с хубава гледка. Но преди това в Блумингтън - в Музикалното училище „Джейкъбс“, ако още ме искат. Преди време ми предложиха стипендия, но аз не можех да приема заради майка си. Казаха, че ще ми я запазят, но не знам докога. Вече се боя да попитам.

- Това добро училище ли е?

Тя се засмя.

- Добро ли? Най-доброто в страната, по-добро от „Бъркли“ и „Джулиард“, въпреки че „Къртис“ във Филаделфия доста го доближава.

- Нека да позная: пиано.

- Личи си, че сте детектив. Но как разбрахте?

- По възглавничките на пръстите ви.

Патън инстинктивно погледна ръцете си.

- Но най-вече по голямото пиано в ъгъла.

- Хитро - рече Патън, - също като детективите в книгите.

Тя наля чай и двамата си взеха по една курабийка. Патън седна на дивана, а Паркър се настани на един фотьойл и се опита да ѝ обясни защо трябва да му се довери. Тя слушаше, а когато задаваше въпроси, той се стараеше да отговаря искрено. Ако нямаше желание да отговори, ѝ казваше. Не искаше да я лъже.

Направи го, защото вярваше, че младата жена пред него таи нещо, което иска да сподели и което може би иска да свали от плещите си. Дори то да не му помогнеше в разследването, щеше да се радва, че е облекчил бремето ѝ, защото понякога от нас се иска просто да слушаме. Едва по-късно щеше да си даде сметка, че в тази стая, докосната от смъртта, той бе оголил душата си пред една непозната и с това бе намалил мярата на собствената си болка.

Паркър спря да говори. Лейла - защото тя вече беше Лейла и щеше завинаги да остане така - го докосна по ръката.

- Ламб - каза тя. - Фамилията на Карис беше Ламб, но ме помоли да го пазя в тайна.

После стана и отново излезе от стаята. Когато се върна, носеше кутия от обувки, която остави на масичката.

- Карис ме помоли да пазя доста тайни.