![Гробовни тайни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/7/4/grobovni-tajni-bg-download.jpg)
Гробовни тайни [bg]
- Автор: Бекетт Саймон
- Серия: Хрониките на Дейвид Хънтър #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- ISBN: 978-619-151-042-9
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гробовни тайни [bg]». Краткое содержание книги:
Проходът тръгваше стръмно нагоре. Започнах да се изкачвам, но Софи ми тежеше. Краката ми трепереха. Не можех да продължа по-нататък, трябваше да си почина. Положих я на земята, коленичих до нея и отмахнах кичура коса от лицето й.
— Софи, чуваш ли ме?
Не последва никаква реакция. Потърсих пулса й — беше равномерен, но ускорен. Когато осветих очите й, видях, че дясната зеница е още по-разширена. Насочих лъча към нея, но тя не реагира.
Опитах се да я вдигна отново, но бях останал съвсем без сили. Направих няколко несигурни крачки и залитнах. Положих я отново на земята. Няма смисъл. Наведох глава, идваше ми да се разплача. Нямах представа още колко път трябваше да измина, но не можех да я нося повече. Ако исках да й оставя някакъв шанс да оцелее, можех да направя само едно.
Да я оставя тук.
Не губи повече време. Направи го. Свалих якето си, внимателно подпъхнах ръкавите под главата й и я завих с останалата част. Веднага усетих студа, но сега това не ме интересуваше. Погледнах я и решителността ми ме напусна. Господи, не мога да направя това. Друг избор обаче нямах.
— Ще се върна, обещавам — казах аз с треперещ от студ глас.
Наведох се и я целунах, после се обърнах и я оставих в мрака.
Проходът започна да се изкачва още по-стръмно през скалата. Не след дълго трябваше да използвам ръцете си, за да успея да се покатеря. Проходът се стесни от всички страни и след малко се озовах в нещо като тунел. Фенерчето осветяваше само една черна дупка, оградена отвсякъде със скали. Стори ми се безкрайно дълга. Сетивата започнаха да ми изневеряват и в един момент имах чувството, че се спускам надолу и навлизам все по-дълбоко под земята, вместо да се изкачвам нагоре към повърхността.
В този момент нещо одраска лицето ми. Извърнах глава и изкрещях, защото нещото дърпаше косата ми. Насочих лъча на фенерчето и видях пред себе си бодливи клони. Под земята няма растения, помислих си аз глупаво. Усетих вода по лицето си и едва когато почувствах студения полъх на вятъра, разбрах, че това е дъжд.
Бях излязъл на повърхността.
Беше тъмно. На светлината на фенерчето видях, че отворът на прохода се намира между храсталаци, които растяха на една полегата скала. Трябваше да изпълзя изпод бодливите им мокри клони, които закачаха кожата и дрехите ми. Последните няколко метра се плъзгах надолу и цопнах с краката напред в един леденостуден поток.
Треперейки от студ, се измъкнах от дупката и осветих около себе си. Мъглата се бе вдигнала, но дъждът монотонно се лееше като из ведро. Намирах се насред тресавището, в подножието на невисоко скално образувание. То бе обрасло с храсталаци, които напълно закриваха отвора на пещерата, от която бях изпълзял. Хоризонтът светеше, но не можех да преценя дали с изгрев или залез. Нямах никаква представа къде се намирам. Опитвах се да накарам мозъка си да заработи. Накъде? Хайде, решавай!
Вятърът донесе до мен слаб шум. Вдигнах глава, мъчейки се да доловя от коя посока идва. Шумът отслабна и за момент си помислих, че е плод на въображението ми, но после го чух отново, този път по-силно.
Беше далечният звук на хеликоптер.
Покатерих се върху скалите, напълно забравил умората и студа, и размахах фенерчето над главата си.
— Насам! Насам!
Виках до пълно прегракване, без да обръщам внимание на бодливите храсти, които израниха ръцете ми, докато се катерех към върха на скалите. Хеликоптерът беше на около половин километър от мен, светлините му бяха насочени надолу. За няколко ужасни секунди си помислих, че ще ме отмине. След това той направи завой и полетя право към мен. Светлините му ставаха все по-големи, забелязах знака на полицията върху него и последните ми сили ме напуснаха. Краката ми се огънаха и се строполих върху ледения камък. С цялата си душа се молех хеликоптерът да пристигне по-скоро.
28
Бях прекарал прекалено голяма част от живота си по болници. Твърде добре познавах бавно течащото време, седенето на твърд пластмасов стол, тревогата и отчаянието.
Чакането.
Последните двайсет и четири часа ми се струваха нереални, като че ли бяха лош сън, от който не можех да се отърва. Това отчасти се дължеше на хипотермията, в която бях изпаднал; не беше тежка, но все пак достатъчно сериозна, защото още ми беше студено и се чувствах леко изолиран от събитията около мен, сякаш наблюдавах нещо, което се случваше с някой непознат. Светлината на хоризонта, която бях видял, когато излязох от пещерата, беше от изгрева. Имах чувството, че съм престоял под земята няколко дена, а в действителност бяха изминали само няколко часа от катастрофата.