Гробовни тайни [bg]

— Върви… — изхриптя Монк.

Той поддържаше Софи изправена, докато аз се вмъкнах в отвора между изпъкналите скали. Усетих как якето ми се закачи за камъка, скалите се приближиха още по-плътно към мен, направих една мъчителна крачка и процепът се разшири. Поех дълбоко въздух, виеше ми се свят от облекчение. После насочих лъча на фенерчето към Монк и Софи.

Устата му бе широко отворена, с мъка си поемаше дъх, защото масивния му гръден кош бе притиснат от двете страни от скалата. Не каза нищо, когато се протегнах през теснината. Сграбчих с една ръка якето на Софи, а с другата се опитвах да предпазя главата й.

Сега тясното пространство между скалите ни помагаше, защото не й позволяваше да падне. Монк я подпря от едната страна, а аз я издърпах от другата страна на теснината. Преметнах ръката й през рамото ми, така че главата й да се опре на мен, поех тежестта й и се изправих. След това насочих фенерчето обратно към Монк.

Той бе навлязъл още по-навътре в теснината, за да ми помогне да поема Софи. Сега беше заклещен в тясното пространство, притиснат между скалите. Отваряше устата си като риба на сухо всеки път, когато с мъка си поемаше въздух.

— Можеш ли да се върнеш? — попитах задъхано.

Нямаше никакъв начин да продължи напред.

Не можех ясно да преценя, но ми се стори, че се ухили.

— Надебелял съм… от последния път…

Трудно му беше дори да говори. Господи, няма да може да се измъкне оттам.

— Слушай, мога…

— Чупи се… Измъкни я оттук…

Поколебах се, но само секунда. Беше оцелял достатъчно дълго време без помощта ми, а аз трябваше да изведа Софи. Тръгнах напред като ту я носех, ту я влачех. Хвърлих поглед назад, но не видях нищо друго, освен мрак. Не се виждаше нито Монк, нито фенерчето му.

Зарадвах се, че е успял да се върне, но не можех повече да мисля за него. Тук беше малко по-широко, но Софи тежеше ужасно. Едва успявах да я държа изправена. По неравните скали на процепа бе започнала да се стича вода, която падаше върху ботушите ми и ми пречеше да видя къде стъпвам. Препънах се няколко пъти, якетата ни се закачаха в скалите, които все още ни притискаха от две страни. Продължавах напред, знаех, че ако още веднъж се заклещим, никога няма да успея да се освободя сам.

В този момент изведнъж тунелът се разшири. Въздъхнах от облекчение, осветих прохода, в който се намирахме, и видях, че височината му стига малко над главата ми, но е достатъчно широк, за да можем да се движим един до друг. Ако Монк не ни беше излъгал, оттук сигурно щяхме да успеем да излезем на повърхността.