Гробовни тайни [bg]

Каквото и да кажеше Софи, нищо нямаше да промени това.

— Виж, каквото и да си направил, ако е станало по време на един от онези пристъпи, вината не е твоя — започнах аз. — Има нарушения на съня…

— Млъквай, по дяволите! — изкрещя той, изправи се на крака и стисна юмруци. — Събуди я!

— Не, чакай…

Всичко стана толкова бързо, че дори не разбрах кога се приближи до мен. Удари ме с опакото на ръката си. Главата ми се извъртя на една страна, сякаш ме бяха ударили с греда. Паднах сред хартиите и боклуците на пода, а той сграбчи Софи.

— Хайде! Събуждай се!

Софи леко простена, тялото й беше съвсем отпуснато. Спуснах се към него, хванах ръката му точно, когато се канеше да я удари. Той ме отхвърли назад и аз се блъснах в скалата.

Но Монк не направи повторен опит да удари Софи. Впери поглед в юмрука си, сякаш една сега го забеляза. Беше същата ръка, с която бе блъскал в скалата, и докато гледаше кръвта, гневът го напусна също толкова бързо, колкото се бе появил.

Той отпусна ръка.

— Дейвид… — размърда се Софи.

— Тук съм.

Усетих вкуса на кръв в устата си, челюстта и зъбите ме боляха. Приближих са до нея; този път Монк не се опита да ме спре.

Софи разтърка главата си, сбърчила вежди от болка.

— Не ми е добре — каза тя завалено и в следващия момент повърна.

Задържах главата й, докато спазъмът премина. После тя издаде някакъв звук, нещо средно между изпъшкване и изхленчване, и закри очи от светлината на лампата.

— Главата ми… боли ме ужасно.

— Погледни ме, Софи.

— Боли…

— Знам, само ме погледни.

Отмахнах косата от лицето й. Тя присви очи и примигна. Обзе ме ужас — лявата й зеница беше нормална, но дясната бе разширена и огромна. Господи!

— Какво й е? — попита рязко Монк.

В гласа му имаше подозрение, сякаш се опитвах да го изиграя.

Софи се сви на кълбо, за да се скрие от светлината.

Поех дълбоко въздух. Спокойно. Не губи присъствие на духа.

— Мисля, че е хематом.

— Какво?

— Кръвоизлив. Кърви вътре в черепа. Трябва да я заведем в болница.

— За толкова тъп ли ме вземаш? — попита Монк и я хвана за ръката.

— Не я докосвай! — отсякох аз и го бутнах встрани.

Поне се опитах да го направя — беше като да пробваш да преместиш бут на животно. Все пак той не посегна повече към нея. Черните му безжизнени очи се вторачиха в мен. Усетих в него същото напрежение, което бях забелязал и преди, сякаш едва сдържаше да не се развилнее.