Грозните [bg]

Тя измъкна автоматичния лост от раницата си и му го показа.

— Ще вземем асансьора.

Стърчащата над покрива метална кабинка приличаше на контейнер за отпадъци, но двойната врата и ирисовият скенер я издаваха. Толи примижа, за да е сигурна, че скенерът няма да я освети и пъхна инструмента в процепа между двете крила на вратата. Те се нагънаха като станиол.

Отвътре зейна мрачна дупка. Толи цъкна с език и по ехото разбра, че е много дълбока. Погледна сигналните светлини върху яката на бънджи жилетката си. Още светеха зелено.

После се обърна към Давид.

— Изчакай да ти свирна.

И стъпи в празното.

Да пропада в тъмната шахта беше много по-страшно, отколкото да скочи от покрива на „Къщата на Гарбо“ или да се хвърли от върха на хълма. В мрака не можеше да прецени колко дълбока е шахтата и й се стори, че пада безкрайно надолу.

Усещаше стените да свистят около нея и се чудеше дали не се отклонява постепенно при падането, докато накрая не се разбие о някоя от тях. Тя си представи как се блъска ту в едната, ту в другата стена по целия път надолу, докато накрая не кацне, вече окървавена и с изпочупени кости.

Държеше ръцете си плътно притиснати към тялото.

Най-накрая се увери, че бънджи жилетката работи безотказно и тук. Асансьорите действаха на принципа на магнитната левитация също като сърфовете, ето защо на дъното на шахтите винаги имаше здрава метална плоча.

След като бавно беше преброила до пет, жилетката най-после я спря. Толи се преметна два пъти във въздуха и се подмята още малко нагоре-надолу, докато накрая не стъпи на твърда повърхност и не се озова сред пълна тишина в непрогледния мрак. Тя протегна ръце и опипа четирите стени около себе си. Нищо не й подсказа, че едната от тях е затворена врата. Само пръстите й се омазниха.

Толи вдигна глава. Отгоре мъждукаше тънка ивица светлина и само можеше да предполага, че Давид наднича в тъмното надолу. Тя сви устни, готова да свирне, но нещо я спря.

Изпод краката й долетя приглушен шум. Някой говореше.

Тя легна на пода, опитвайки се да различи думите. Единственото, което успя да чуе обаче, беше режещият звук от гласовете на жестоките красиви. Подигравателният тон й напомни за д-р Кейбъл.

Без каквото и да е предупреждение повърхността под краката й се раздвижи. Толи едва успя да запази равновесие. Когато асансьорът отново спря, единият от глезените й се изви болезнено под тежестта на тялото, но въпреки това тя не падна.

Звуците под нея заглъхнаха. Поне едно беше сигурно — сградата не беше празна.

Толи вдигна глава и подсвирна, после се сви в единия ъгъл, прикри главата си с ръце и започна да брои.

Пет секунди по-късно чифт крака се залюляха във въздуха край нея, после рязко отскочиха нагоре и лъчът от фенерчето на Давид заигра по стените. Накрая постепенно спря до нея.

— Брей! Доста е тъмно тук долу.