Грозните [bg]

Мръсната земна повърхност спря на ръка разстояние от нея, плоска и твърда, докато жилетката се бореше да преодолее гравитационното притегляне, стискайки тялото й като в юмрук.

Най-накрая невидимата ластична лента отпусна хватката си и падането се прекрати внезапно само на педя от земята, нещо дръпна ръцете й назад, а очните ябълки изскочиха, сякаш се опитваха да излязат от орбитите си.

После се задейства противогравитационната сила, тя подскочи нагоре във въздуха, преобръщайки се надолу с главата, а небето и линията на хоризонта започнаха да се редуват в безумен бяг. Толи загуби представа къде се намира Давид, нито можеше вече да определи кое е горе и кое — долу. Този скок беше десетократно по-рискован от плонжа на покрива в „Къщата на Гарбо“. Колко пъти още трябваше да се преметне във въздуха преди да спре?

Сега отново падаше надолу, но този път под нея не беше мръсният двор, а покривът на една от сградите. Тя за малко да го докосне с крак, но жилетката пак я изтегли рязко нагоре, все още преодолявайки инерцията от скока.

Най-после успя да се ориентира кое е горе и кое — долу, тъкмо навреме, за да види покрива, който приближаваше към нея. Намираше се над сградата…

Хваната в здравата прегръдка на жилетката, подмятайки се безпомощно нагоре-надолу във въздуха, тя почти отмина ръба на покрива. Протегнатата и ръка обаче успя да сграбчи улука и това окончателно я спря.

— Уф! — изпъшка, поглеждайки надолу.

Сградата не беше особено висока и с помощта на жилетката Толи щеше леко да отскочи обратно, но при първото докосване на земята алармата щеше да се задейства. Затова стисна улука и с двете ръце.

Усетила, че падането е прекратено, бънджи жилетката се самоизключи и тялото на Толи възвърна нормалната си тежест. Тя се опита да се покатери на покрива, но тежката раница със спасителната екипировка я теглеше надолу. Беше все едно да се опитва да се набере на лост с оловни обувки.

Толи увисна безпомощно на улука, очаквайки да полети надолу всеки момент, без идея как да излезе от това положение.

По покрива към нея приближиха нечии стъпки и лицето на Давид се подаде над ръба.

— Проблем ли има?

Тя изгрухтя в отговор и той протегна ръце да хване дръжката на раницата. Тежестта милостиво освободи плещите й и Толи най-накрая успя да се преметне на покрива.

Давид седеше отгоре и клатеше глава.

— Значи досега си правила такива неща за удоволствие, така ли?

— Е, не всеки ден.

— Така си и помислих. Можем ли да си отдъхнем за минутка?

Тя огледа покрива. Никой не се появяваше, не се чуваше и сигнал от аларма. Излиза, че сензорната мрежа не беше пригодена да контролира и покрива. Толи се усмихна.

— Разбира се. Даже цели две минути, ако искаш. Оказва се, че извънредните не са очаквали някой да ги изненада от въздуха.