Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Това… това не може да е дело на Тъмния — каза Ейрам и потръпна. Никой не беше виждал такава буря. — Това означава, че времето се променя, нали, лорд Перин? Нали времето ще се оправи пак?
Перин отвори уста да му каже да не го нарича така, но пак я затвори с въздишка.
— Не знам — промълви той. Какво му беше казал Гаул? — Всичко се променя, Ейрам.
Просто не си беше помислял, че и той самият трябваше да се промени.
Глава 11
Въпроси и клетва
В огромната конюшня лъхтеше на старо сено и конска тор. А също — на кръв и изгоряла плът. Всичките врати бяха затворени и затова въздухът изглеждаше лепкав и гъст. Две лампи хвърляха смътна светлина и сенки изпълваха по-голямата част от вътрешността. В дългите редици ясли конете цвилеха нервно. Мъжът, провиснал за китките от една таванска греда, нададе тих стон, после закашля хрипливо. Главата му клюмна на гърдите. Беше висок мъж, със здрави мускули, макар и много изнурен.
Севанна изведнъж забеляза, че гърдите му повече не се движат. Тя махна рязко на Риале и отрупаните й със скъпоценни камъни пръстени проблеснаха в червено и зелено.
Огненокосата жена вдигна главата на мъжа и отвори с палец единия му клепач, после опря ухо на гърдите му, без да се притесни от още димящите трески, набити по тялото му. Изсумтя отвратена и се обърна.
— Мъртъв е. Трябваше да оставим това на Девите, Севанна, или на Черните очи. Несъмнено сме го убили от невежество.
Севанна присви устни, намести шала си и многобройните й гривни издрънчаха. Стигаха почти до китките й — внушителна тежест от злато, слонова кост и скъпоценни камъни, въпреки че бе готова да си сложи всички, които притежаваше. Никоя от останалите жени не промълви нищо. Да се подлагат пленниците на разпит не беше работа за Мъдрите, но Риале знаеше защо се налага да го направят сами. Единственият оцелял от десетимата конници, които си бяха въобразили, че могат да разгромят двадесет Деви само защото яздят коне, мъжът също така беше първият сеанчанец, пленен през десетте дни от пристигането им в тази земя.
— Щеше да оживее, ако не се беше съпротивлявал толкова упорито на болката, Риале — най-сетне промълви Сомерин, клатейки глава. — Силен мъж за влагоземец, но не можа да понесе болката. Все пак ни каза доста.
Севанна я изгледа косо, мъчейки се да долови някакъв сарказъм в думите й. Висока колкото повечето мъже, Сомерин носеше по себе си повече гривни и гердани от всяка друга жена освен самата Севанна, пластове от огнекапки и смарагди, рубини и сапфири, почти скриващи пълната й гръд, която иначе щеше да е наполовина открита, след като ризата й беше развързана почти до полата. Шалът й, овързан на кръста, не скриваше нищо. Понякога за Севанна бе трудно да реши дали Сомерин й подражава, или се надпреварва с нея.
— Доста? — възкликна Мейра. На светлината на фенера, който носеше, издълженото й лице беше по-мрачно от обикновено, колкото и това да изглеждаше невъзможно. Мейра беше в състояние да посочи тъмната страна и на обедното слънце. — Какво толкова ни е казал? Че хората му се намират на два дни път западно в града, наречен Амадор? Това го знаехме. Всичко, което тоя ни разказа, са налудничави приказки. Артур Ястребовото крило! Ба! Девите трябваше да го поемат и да направят каквото е нужно.
— Ти би ли… рискувала всички да научат твърде много и толкова рано? — Севанна прехапа устни раздразнено. За малко да ги нарече „Глупачки“. Според нея бездруго вече твърде много хора знаеха повече от необходимото, сред тях и някои от Мъдрите, но не можеше да рискува да оскърби тези жени. Съзнанието за това я вбесяваше! — Хората са наплашени. — Не се налагаше поне да крие презрението си от това. Това, което я шокираше и я изпълваше с ярост, беше не че се бояха, а че не правеха никакво усилие да го прикрият. — Черни очи или Каменни кучета, или дори Девите щяха да се разприказват за това, което е казал. Знаете, че щяха да го направят! Лъжите му щяха само да усилят страха им. — Трябваше да са лъжи. В ума на Севанна едно море не беше нищо повече от езеро, като тези, които беше виждала по Влажните земи, само дето е малко по-голямо и отсрещният му бряг не се вижда. Ако наистина идеха стотици хиляди или повече от неговите хора от другата страна на толкова голяма маса вода, то другите пленници, които бе разпитвала, щяха да знаят за тях. А нито един пленник не бе подлаган на разпит без нейното присъствие.
Тион надигна втория фенер и я изгледа с немигащите си сиви очи. Почти с една глава по-ниска от Сомерин, Тион все пак беше по-висока от Севанна. И два пъти по-едра. Закръгленото й лице често изглеждаше кротко, но да си мислиш за нея, че е с кротък нрав, щеше да е грешка.