Изповедите на един буржоа

3

Ханс Ерих вярваше безусловно в класовата борба, в диктатурата на пролетариата, в европейското превъзходство на немския дух; но тъкмо тъй безусловно вярваше в лечителната сила на аспирина или в това, че вълненото трикотажно бельо предпазва своя притежател от настинка през зимата. Търсех с нетърпение компанията му, защото такъв интересен човек, както този увлякъл се по левицата немски буржоазен младеж, не бях срещал дотогава. Не можех да проумея нагласата му, неговите вкусове, наклонности, гледища. В Берлин познавах шведи, французи, румънци, руснаци, но никога, при нито един човешки тип не бях усетил онова притегателно-обезпокоителна чуждост, както у този млад немец. По време на разговор формулираше тезите си с кристална чистота, ала зад кристалната чистота на тезите се кълбеше архаична мъгла, безпомощност и хаос. Беше чел Волтер и Еразъм, но говореше възторжено и за „модерния мистицизъм“ на немски писател на име Валдемар Бонзелс146, у когото бе почувствал „градивни сили“. За мен той беше само един лош, разводнен писател. И двамата четяхме легендите на Мартин Бубер147 — аз се възхищавах на лапидарния му и отсечен класически германизъм, а той се увлече по мъглявостта на кабалите. Разговорите ни, които цяла година прекъсваха всъщност само за малко през деня, бяха продуктивни, защото никога не бяхме съгласни един с друг. Не можех, а и не желаех да се освободя от него, защото в характера и мисленето му надушвах „немската тайна“, онази трудно дефинируема комбинация от език, среда и спомени, от чиято съвкупност някой става така безотказно и необратимо немец, както аз например никога не съм бил нито саксонец, нито моравец, а непременно унгарец — от всичко това заедно бях станал някой, но в същото време можех да си представя, че след двайсет години в Пекин бих могъл съвършено да проумея защо за един китаец дадено нещо е смешно или тъжно.

Какъв ли бе вътрешно този млад немец, когато човек остане неподправен сам със себе си? Не му приляга нищо от онова, което обикновено смятаме за немско. Първо, не беше „типичен почитател на реда“ — истината е, че го глождеше мъчителна носталгия по реда, който той не съумя да постигне в живота и в мирогледа си. Човек никога не може да опознае света, различността на човешките типове — онова нещо, което прави от тях типаж, което ги различава — от литературата, а само лично, лъжичка по лъжичка. Ханс Ерих копнееше за реда, както звяр — за свобода. Но редът очевидно не се предаваше просто тъй, както Ханс Ерих си го представяше; колкото и да живееше по режим, колкото и да се разхождаше всеки предобед от десет до единайсет и половина — нито минута повече –, колкото и да беше обзавел квартирата си с поставка за четки, понеже „четките не бива да се търкалят просто така из комода“, колкото и да отбелязваше с червен молив прочетените книги, очевидно от предвидливост да не би да ги прочете случайно още веднъж: Ханс Ерих си остана вътрешно неподреден. Животът, делото му бяха непрестанно усилие за осъществяване на големия чист идеал на реда. Но онова, което успяваше да постигне, обикновено бе систематичност, никога ред. Съзнанието му бе ангажирано от най-високи идеали: монументални системи, съвършени форми на живот. Възторгваше се от всичко, което бе „голямо“, живееше в опиянение от количеството. Но в малките неща, когато трябва начаса да се вземе решение, в пространството, където цялостният човек се изявява с всички последствия от това, той се измъчваше и се колебаеше. Търсеше „формата“ на всичко и изпадаше в отчаяние, че животът не търпи форми, залива всичко с безформения си хаос, на който само смъртта придава някаква неясна рамка с траурен контур.