Самотният играч
- Автор: Флинн Винс
- Серия: Мич Рап #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотният играч». Краткое содержание книги:
Но по горещата молба на д-р Айрини Кенеди, шеф на екипа, той склонява да изпълни една последна мисия.
Мястото е Хамбург, а мишената — виден немски индустриалец.
Ала някой се опитва да убие Мич…
Във Вашингтон влиятелни конгресмени кроят дързък план за преврат. Ужасната им грешка, обаче, е, че са избрали Мич Рап за пионка в пъклената си игра. Дори не предполагат, че се изправят срещу най-опасния професионален убиец, подготвен от ЦРУ, и той няма да се примири докато не открие кой му е заложил смъртоносния капан.
Когато отбиха към улицата, водеща до къщата, Рап нареди на Дейв да загаси фаровете и да спре. Обърна се към Стробъл:
— Щом свие по автомобилната алея, наведи се ниско, за да не те видят. Ще ти кажа кога да тръгнеш. — Потупа шофьора по рамото със заглушителя. — Ако те попитат защо си се забавил толкова много, кажи им, че готовото кафе се е свършило и е трябвало да приготвят прясно. Веднага след това ги питай къде е момичето.
Рап кимна на Коулман да излезе от колата. Щом той затвори вратата, Дейв попита:
— Със стрелба ли смятате да влезете?
— Ако се пресегнат за оръжията си, по-добре да са мъртви. Зависи от тях. Само залегни на пода, когато започне пукотевицата. Така няма да ти се случи нищо. — Пленникът поклати глава. — Какво има?
— Със сигурност ще се пресегнат за оръжията си.
— Тогава са мъртви.
Рап излезе от колата и заедно с Коулман и Хакет затича по пътя. Рап водеше. Парцелите в квартала си приличаха. Бяха тесни, с 30 до 60 метра брегова ивица, и продължаваха на дължина към сушата до около 150 метра. Деляха ги ивици дървета и храсти. Когато стигна втората къща преди неговата, Рап сви от пътя и тръгна през двора на съседа си. Луната се бе скрила, цареше виолетов мрак. Щом стигнаха до дърветата, Рап откри малка пътечка и мина по нея в следващия двор. Движеха се приведени. При следващата ивица дървета приклекнаха. Рап доближи микрофона до устата си и поиска доклад за обстановката от хеликоптера. Оттам казаха, че нищо не се е променило.
Рап грабна Хакет за врата и го доближи до себе си. Посочи му към водата и прошепна в ухото му:
— На около шест метра от скалата има пътека, която води от двора на Хари в моя.
— Кой е Хари?
— Съседът ми. Не се притеснявай за него. Той е на осемдесет и една и е глух като тъпан. Слушай сега. Двамата, които стоят на пост, са мъртъвци. Няма да имаме време да се церемоним с тях. Не разполагаме с белезници, нито пък с достатъчно хора да ни прикриват. Когато дам сигнал, искам да застреляш твоя човек в главата. Някакви проблеми?
Хакет не се развълнува особено. Нямаше да му е за пръв път.
— Не — отвърна, без да се замисля.
— Добре. — Рап го потупа по ръката. — Тръгвай.
Хакет се отдалечи тихо в мрака. Рап повика Стробъл по радиостанцията.
— Дан, кажи му да тръгва. — Почака секунда и каза: — Маркъс, искам постоянно наблюдение, щом влезе в къщата.
По телевизията течеше шоуто на Конан О’Браян. Джеф Дюзър протегна ръце над главата си и се прозя бавно и продължително. Напоследък сънят не му достигаше. Твърде много работа!
— Къде е тоя шибан Полк? — изруга.
Другият, седнал на масата в кухнята, не си направи труда да отговори на шефа си. Дюзър стана и погледна през прозореца. Един от хората му крачеше напред-назад, за да се стопли. Огледа кухнята и продължи:
— Не мога да повярвам, че този няма дори пакетче чипс в къщата си!
Мъжът на масата отклони поглед от пасианса, който редеше.
— Сигурно води здравословен начин на живот.
— Какво, мамка му, означава това? — озъби се Дюзър.
Онзи сви рамене.
— Чипсът съдържа много вредни съставки.
— Педро, ям чипс цял живот. На трийсет и пет години съм и имам плосък като дъска корем.
— Да, но в какво състояние са ти артериите?
— Артериите ми са си добре. — Не беше в настроение да слуша лекции от Педро за здравословния живот. Отиде отпред и провери верандата. Неговият човек беше там, но от Полк нямаше и следа. „Колко време му трябва да вземе кафе и сандвичи?“, измърмори под нос.
Обърна се, погледна към стълбите и се сети за страхотното парче, което спеше в една от стаите горе. Припомни си какво му каза Професора за момичето. В това нямаше никакъв смисъл, но не знаеше дали си заслужава риска да го ядосва. Беше им платил доста пари през последните няколко месеца и Дюзър беше сигурен, че ще има и още.
Мобилният му телефон иззвъня и той го измъкна от калъфа на бедрото си.
— Ало?
— Аз съм. Как вървят нещата?
— Добре. Тъкмо чакаме Полк да се върне с кафе и храна.
— От колко време го няма?
Дюзър усети загриженост в гласа на Професора.
— Не се тревожи. Малко закъснява. Сигурно кара по-бавно.
— Той има ли у себе си телефон?
— Да.
— Ами обади му се тогава.
— Спокойно, ще се оправя.
— Как е момичето?
— Добре е. Спи горе. — Светлина на фарове проряза прозорците. — Чакай малко, мисля, че Полк се връща.