По заповед на президента

Съобщението, което трябваше да им предаде Бадрейн, бе просто и той го направи.

— Как можем да ви вярваме? — попита шефът на армията, когато той замълча.

— Така е по-добре за всички, нали?

— И очаквате да оставим родината си на… него? — попита един командир на корпус, прикривайки тревогата си с гняв.

— Как ще решите да постъпите си е ваша грижа, генерале. Ако искате да останете и да се биете за онова, което е ваше, решението пак е ваше. Бях помолен да дойда тук и да ви предам предложението като честен посредник. Това и направих — безстрастно отвърна Бадрейн. В края на краищата нямаше смисъл да се вълнува за такива неща.

— С кого се предполага, че трябва да преговаряме? — попита шефът на иракските военновъздушни сили.

— Можете да предадете отговора си на мен, но както вече ви казах, всъщност няма защо да се преговаря. Предложението е справедливо, нали? — По-точно би било да се каже „щедро“. Освен че щяха да спасят кожите си и кожите на близките си, всички те щяха да напуснат страната си богати. Техният президент бе скътал огромни суми, малка част от които бяха изобщо засечени и отнети. Всички тези хора разполагаха с достъп до пътни документи и паспорти от всички страни на света. В това отношение иракската разузнавателна служба, подпомагана от печатницата на държавната хазна, имаше дълъг опит. — Имате думата му пред Господ, че няма да бъдете обезпокоявани, където и да отидете. — А това те трябваше да приемат сериозно. Спонсорът на Бадрейн беше техен враг. Той бе толкова жесток и опасен, че на земята едва ли имаше друг като него. Но също беше човек на Вярата и не споменаваше името Му напразно.

— Кога трябва да получите отговор? — по-любезно от другите попита шефът на армията.

— Може утре или даже вдругиден. Повече не мога да кажа. Инструкциите ми — продължи Бадрейн — се простират само дотолкова.

— Ами приготовленията?

— Можете да се справите с тях сами в разумни граници. — Бадрейн се зачуди какво повече могат да очакват от него или от спонсора му.

Но решението, което искаше от тях, беше по-трудно, отколкото може да си представи човек. Патриотизмът на събралите се генерали не бе от обичайния вид. Те обичаха страната си най-вече, защото я владееха. Притежаваха власт, истинска власт над живота и смъртта, наркотик много по-силен от парите и едно от нещата, заради които човек би рискувал живота и душата си. Един от тях, мислеха си — надяваха се — повечето, просто можеше да успее. Един от тях просто можеше да овладее президентския пост и те заедно бяха в състояние да успокоят положението, за да продължат както преди. Щеше да им се наложи в известна степен да отворят държавата си, разбира се. Щеше да им се наложи да позволят на инспекторите от ООН и други организации да разгледат всичко, но със смъртта на бившия вожд имаха шанс да започнат наново, макар че всички щяха да знаят, че не се случва абсолютно нищо ново. Такива бяха правилата на света. По някое обещание тук-там, по няколко думи за демокрация и избори и техните предишни врагове щяха да се съгласят, давайки на тях и на нацията им шанс. Действителната възможност за това беше друг стимул. Нито един от тях от години не се бе чувствал в абсолютна безопасност. Всички знаеха за свои колеги, които бяха загинали или от ръката на мъртвия им лидер, или при обстоятелства, евфемистично наречени „тайнствени“ — хеликоптерните катастрофи бяха любимите шегички на техния свален и любим президент. Сега имаха шанс да водят много по-спокоен живот на върха, а алтернативата беше бездеен живот в някоя чужда страна. Всички те вече водеха най-разкошния живот, който може да си представи човек — плюс властта. Всички можеха да щракнат с пръсти и хората, които се притичваха в отговор, не бяха прислужници, а войници…