Морелси
- Автор: Миевил Чайна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Морелси». Краткое содержание книги:
Колоритни герои обитават страниците — сред тях едно „кърваво момче“, чиито авантюри оформят гръбнака на повествованието; странни брат и сестра, решени да доведат докрай незавършеното пътешествие на родителите си към митичната начална железопътна линия, от която започва морето от релси; еднорък капитан, безмилостно преследващ своя блян — огромния, почти бял кърт, известен като Джак Присмехулника…
Морелси е алтернативна версия на великия Моби Дик на Херман Мелвил и навява асоциации както с приключенските класики на Робърт Луис Стивънсън, така и с научнофантастични еталони като Дюн на Франк Хърбърт. Тя е и пленителен разказ, преливащ от чудеса и странни ужаси, в който вилнеят пирати и мародери, извършват се зверства и чудеса, смайват ни стил и въображение.
Шам преглътна. Само Каменноликите знаеха колко мили им оставаха. Продължиха. и всеки път, когато вдигнеше очи, онази повърхност изглеждаше все тъй далечна. Но после изведнъж, надвечер, той различи строеж. Виждаше къде подпорите на моста се врязват в нея.
В непрогледния мрак на малките часове изтощението ги спря. Но бяха вървели почти цяла нощ и не след дълго слънцето изгря и го събуди, и Шам най-сетне видя докъде са стигнали. и ахна.
На няма и миля пред тях мостът опираше в земя.
Осемдесет и две
Бавно, с оръжия в готовност и отворени на четири очи те се приближаваха към една съвсем друга земя. Небесата имаха ясно различима геология.
Пейзажът бе хълмист и осеян с натрошени камъни, хълмове, стръмнини и чукари чак до отвесната скала. Траверса по траверса те пристъпиха от въздуха под каменна арка и през люкове и непонятни помещения край линиите излязоха върху нова земя. В Небесата имаше механизми.
Бяха умълчани и прашни след прехода. Линията ги поведе през сив пролом. Дейби кръжеше над пътешествениците и не се отдалечаваше от тях. Върховете край тях се забиваха в горното небе.
— Какъв е този звук? — попита Шам. Първите думи, произнесени отвъд света. Повтарящ се ритъм — неуловими и неспирни приглушени удари — се чуваше нейде напред.
— Вижте! — извика Деро. Кула.
Над очертанията на каменна челюст. Беше древна, без прозорци, развалина със странна конструкция. Пешеходците замряха, сякаш тя щеше да тръгне към тях. Не тръгна. Най-сетне те продължиха и пейзажът полегато се сниши. Докато линиите завиха и металните релси най-сетне навлязоха в… Шам ахна. В обвеян от ветрове, изпълнен с облаци, смълчан град.
Ниски бараки, бетонни блокове, град, разсечен на две от релсата. Разрушен от времето. Порутените останки на къщи, празни, в които вилнееше само вятърът. Небе без птици. Шам чуваше трополенето на падащи камъни. Дейби се издигна, за да разузнае, ала пустият безкрай все така го плашеше и той отново кацна на рамото на Шам.
Пътешествениците вървяха по релсите, обкръжени от надвиснала развала, по дъното на все по-дълбок изкоп. Не се мяркаха нито плевели, нито птици, нито животни. Жълтеникавите облаци на горното небе се рееха и движенията им не наподобяваха нищо живо. Релсите прорязваха разрушен град от отдавна мъртъв бетон, струпвания от вкостенена смет, дюни от разпаднали се в прах хартии. Под надвиснали увивни растения, които всъщност се оказваха жици, увиснали от старост и покрити с мръсотии.
— и къде го това съкровище, дето все говорят за него? — попита най-сетне Деро. Никой не го погледна.
Стъпките им бяха бавни, несигурни. Продължаваха да вървят. и някъде в дълбините на съзнанието си, докато се взираше във всички наноси от руини, под които едвам проличаваха остатъците от градско оформление, Шам осъзна нещо.
Небесата, светът отвъд морелсите бе празен и отдавна мъртъв. и той, макар и напълно стъписан, никак не се изненадваше. Всичко изведнъж му стана ясно и загуби значение, и изведнъж усети душата си също тъй празна като този стар град, и вятърът също така само подмяташе из нея оръфани откъслеци от някакви безсмислици… и все повече я изпълваше една дяволита надежда.
А после — Шам вече представа си нямаше колко дълго са вървели — пред тях изникна нещо невъобразимо. Нещо, което действително го изненада. Дори го потресе издъно. Първо той ахна, после и Шроук, а накрая и капитан Нафи.
— Какво… е… това?! — продума най-сетне Деро.
Релсите свършваха.
Не завиваха назад, за да се затворят в примка. Не се заплитаха безцелно сред сборище от други линии, нито се разперваха в различни отклонения, които на свой ред се разклоняваха и завихряха наслуки. Не бяха прекъснати от срутване, взрив или злополука, все още непоправени от някой ангел.
Линията свършваше.
В един двор, в сянката на сграда, тя стигаше до една стена и свършваше. Две големи, подобни на бутала неща, които стърчаха от една скоба, сякаш за да изтласкват бутащи се в тях влакове, и железопътната линия.
ПРОСТО
СВЪРШВАШЕ
Това беше нечестиво, свръхестествено. Извратеност, антитеза на онова, което трябваше да бъдат железопътните линии — безкрайна плетеница. Но то беше там.
— Краят на линията — промълви най-сетне Калдера. Дори и думите прозвучаха като прегрешение. — Ето какво са търсили. Мама и татко. Края на линията.
Последва продължително мълчание и благоговейно, заплеснато взиране в този напълно невъзможен безусловен край. Отнякъде, осъзна Шам, той все още долавяше безспирно шипене, като повтарящо се шъткане.