Морелси

Седемдесет и девет

Звуците, които капитанката издаваше, ги накара да се обърнат към нея. Шам не бе чувал досега човешко същество да издава подобни звуци. Нафи не пищеше, не ридаеше, не виеше и не нареждаше. Стоеше на края на влака, взряна във въздушните дълбини, където бе потънала нейната философия, и от гърлото ѝ излизаше някаква последователност от фонеми като онези, които се случваше да се промъкнат между същинските думи. Сякаш изговаряше отпадъци и езикови отломки.

— А… — произнасяше тя със спокоен тон. — Ффф.

Шам, все още зашеметен от пропадането в бездната, което още беше пред очите му, се съсредоточи върху нея.

— Асъххх… — произнесе тя. — Мхъх. Ънх.

Вдървено, като механична играчка, тя закрачи към края на палубата. Шам тръгна след нея. Следеше очите ѝ, които се отваряха все по-широко. Когато мина покрай Сироко, той награби един остър инструмент от търсаческия ѝ пояс.

— Чакайте! — извика той.

Нафи се обърна с решително изражение. Един по един железничарите на „Медис“ заобръщаха очи към нея. Шам ускори ход. Нафи се вкопчи в парапета с лявата си ръка. Изпъна енергично гръб и отдаде чест на екипажа с десницата си — ръката, за която те винаги бяха знаели, че е от плът. Извади ножа си, готова за лов от упор, и се обърна, готова да посрещне мрака.

— Не! — изкрещя Шам.

Вкопчена в парапета със своя замаскиран и подобрен крайник, капитанката се подпря на него, преметна се и краката ѝ полетяха нагоре, прехвърчаха над него и полетяха отвъд ръба на палубата право към бездната. Тя се обърна сръчно, като гимнастичка, и се устреми надолу подир кърта.

Ала Шам бе там. и щом капитанката пусна парапета, той заби инструмента на Сироко право надолу, в гъстата плетеница от части на лъжливата ѝ изкуствена ръка.

Нямаше време да се прицелва, направо заби острието сред тръбичките. Чу се електрическо пращене, пафна дим и металната ръкавица, носена от капитанката тъй отдавна, даде на късо, разтърси се и блокира. Задържа я прилепена към борда на „Медис“.

— Помагайте! — кресна Шам, превит надолу. Той се взря в капитанката, увиснала над безкрайното нищо, и тя също се взираше в него.

— Их, значи… — произнесе тя със странен кротък глас. Краката ѝ задраскаха и заритаха борда на влака. Тя започна настоятелно да боде с кинжала си своята роботизирана обшивка, да се опитва да я смъкне от себе си, да се освободи от собствената си неволна хватка и да последва своята философия.

— Помагайте! — изкрещя отново Шам, докато посягаше да я хване и се опитваше да избегне оръжието ѝ, и Сироко дотърча, и Мбендей, и Бинайтли, който с точността на ловец изби ножа от ръката ѝ. Той се завъртя във въздуха и изчезна от очите им. Те я награбиха и заедно изтеглиха капитанката обратно на палубата.

— Их, значи — продължаваше тя да повтаря тихо. — Имам плячка да хващам. — Не се съпротивлява много.