Морелси
- Автор: Миевил Чайна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Морелси». Краткое содержание книги:
Колоритни герои обитават страниците — сред тях едно „кърваво момче“, чиито авантюри оформят гръбнака на повествованието; странни брат и сестра, решени да доведат докрай незавършеното пътешествие на родителите си към митичната начална железопътна линия, от която започва морето от релси; еднорък капитан, безмилостно преследващ своя блян — огромния, почти бял кърт, известен като Джак Присмехулника…
Морелси е алтернативна версия на великия Моби Дик на Херман Мелвил и навява асоциации както с приключенските класики на Робърт Луис Стивънсън, така и с научнофантастични еталони като Дюн на Франк Хърбърт. Тя е и пленителен разказ, преливащ от чудеса и странни ужаси, в който вилнеят пирати и мародери, извършват се зверства и чудеса, смайват ни стил и въображение.
— Не ви е и хрумвало — глухо промълви Деро, — че релсите имат край, нали?
— Може и да нямат — отвърна Шам. — Може би това им е началото.
Оттатък изкопа и релсите — края на релсите! — порутено стълбище се издигаше към града. Деро се заизкачва, а Дейби кръжеше около него. Калдера, без да откъсва очи от края на линията, го подмина и тръгна към една дупка, бивша врата в бивша стена в бивша сграда. Изведнъж се беше разбързала.
— Къде тръгна? — извика Шам. Тя се пъхна вътре. Шам изруга.
— Хайде! — извика Деро отгоре и изчезна от очи. Шам чу как вътре в сградата Калдера ахна.
— Деро, чакай! — извика Шам и се подвоуми, когато Нафи последва Калдера. — Деро, върни се! — и той се втурна подир по-голямата Шроук в тъмното.
Светлини и пориви на сивкав вятър се спускаха по нанадолнище към помещение, превърнало се почти в спомен. Остатъци от стълбище се издигаха на няколко стъпки нагоре в стръмен зигзаг. Някога в тази зала край релсите е имало много етажи. Всички тях вече ги нямаше — пътешествениците стояха на дъното на бетонна дупка, затънали до глезените в трески и пластмасови форми, някогашни бюра и ординатори. Лабиринт и нащърбена натрупана грамада колкото цяла сграда от шкафове за папки. Вратите на някои зееха и от тях се бяха изсипали документи, разсипали се в прах. Едни бяха затрупани, вратите на други се бяха заклинили и не можеха да се отворят.
Калдера се закатери по тях. Залавяше се за дръжки. Бъркаше в пролуки между шкафовете. Бърникаше из тях.
— Какво правиш? — попита Шам.
Гласът ѝ отекна сред тракането на отварящи се чекмеджета.
— Вземи тези! — Тя му подаде куп разръфани листове. — Полека, че се разпадат.
— Да излезем — каза Шам. Тя му подаде още. Желязото заскърца. Тя пребърка един сипей от чекмеджета. Ръцете ѝ бяха пълни с папки. Изглеждаше объркана.
— Какво търсиш? — попита Нафи.
— Трябва да узная — отвърна Калдера след продължително мълчание. — За… за всичко. Всичко онова, което винаги са разправяли мама и татко. — Тя набърчи чело и започна да оглежда маниакално документите в ръцете си. — За морелсите.
— Какво да узнаеш? — попита Шам. — Излез оттам.
— Няма… Не мога… — Тя заклати глава; търсеше някакъв смисъл във всичко това. — Не знам. Защо направихме всичко това? — Докладът в ръката ѝ се разпадна и пръстите ѝ се заровиха в остатъците му. — Мама ни научи на този старопис. Стрелки… — прочете тя. — Горивни запаси… — Тя запрелиства мухлясалите страници една по една. — Личен състав. Кредит. Чета го, ала нищо не проумявам!
— Ти вече си го проумяла — каза кротко Шам.
— Дойдох тук, за да разбера!
— Тук няма нищо, което не разбираш — каза Шам. Калдера се взря в него. — Това ти го знаеш от цяла вечност. Всичко тръгва оттук. Ти видя накъде бе обърнат мъртвият ангел. — Говореше бавно. — На мен ти ми обясни всичко това. Какво е представлявала свадата между боговете. Е, това е градът, където това се е случило. Градът на победителите. — Той бавно вдигна ръце. — и тях ги няма. Тук ти никога нямаше да откриеш нищо ново. Не затова си тук, Калдера.
Калдера подсмръкна.
— Сериозно? — попита тя. — А защо съм тук?
— Тук си, защото твоите родители не са желаели да изпълняват каквото им се нарежда. Не са бягали от нищо. Искали са да видят какво има на края на света. и ти го видя. Виждаш. В момента. — Шам я гледаше в очите.
— Ей! — Беше Деро. Силуетът му се очерта на вратата. Зад него Дейби се щураше възбудено.
— Вие, Шроук с Шроук — сопна се Шам. — Вечно се шляете във всевъзможни посоки…
— Трябва да видите нещо — прекъсна го Деро; говореше като в унес, с равен глас. — Там има нещо, което трябва да видите.
Оттатък сградата и релсите се простираха метри павирана земя, още стърчащи бетонни останки, дето за нищо не ставаха, и после сушата, цялата суша, изведнъж свърши. Но този път не с бездна.
Те стояха на изровен от дупки крайбрежен път, висока пешеходна алея, досущ като морелски бряг. Ала той се издигаше не над релси, както несъмнено трябва да се издига всеки бряг, а над безкрай, над зашеметяващ безкрай от водна шир.
Осемдесет и три
На Шам му се зави свят. Водата се пенеше. Тя се вълнуваше и се плискаше в бетонната стена. Сърцето на Шам затупка. Какво беше това? А какво ли имаше оттатък? Разрушен кей стърчеше над вълните така, както нормалните кейове се издигат над релси. Разколебан от почуда, Шам отиде до края му.