Морелси

Едно

Остров от месо!

Не. Да отстъпим малко назад.

Труп грамада?

Още малко.

Тук. Преди седмици, когато беше по-студено. Последните няколко дни — прекарани в безплодно моткане из скални проходи и в сините сенки на ледени канари, късни следобеди под небе от кремък. Момчето, все още не кърваво, гледаше пингвините. Взираше се в малките скалисти острови, настръхнали от сгушени птици, които приглаждаха мазните си пера и се тътреха заедно, за да им е спокойно и топло. Отдал им е вниманието си от часове. Когато най-сетне от високоговорителите горе екна звук, той се стресна. Беше аларменият сигнал, който той и останалите от екипажа на „Медис“ очакваха. Пращящ рев. После от интеркома се разнесе възклицанието:

— Ей го, фучи насам!

Мигновена трескава готовност. Зарязваха бърсалки, захвърляха гаечни ключове, напъхваха в джобовете си недописани писма и недоиздялани резби, с все незасъхналото мастило и в покритата си със стърготини недовършеност. Към прозорците, към перилата! Всички се наведоха и вятърът ги зашиба.

Екипажът примижаваше срещу мразовития вятър, взираше се над големите сивкаво-черни зъби. Те се люшкаха в такт с движението на „Медис“. Птици се стрелкаха край тях с надежда, но сега никой не подхвърляше остатъци.

Далече-далече, там, където перспективата събираше в едно линиите на старите релси, пръстта кипеше. Скали се блъскаха. Земята яростно се преподреждаше. Отдолу се разнесе заглушен от прахта вой.

Сред странни земни форми и отломки от древна пластмаса черната пръст внезапно се изду в могила и нещо издрапа навън. Такъв грамаден и черен звяр!

Издигна се то от бърлогата си сред облак от буци пръст и взривен тътен. Страшилище. То изрева, във въздуха се извиси. За един безумен миг увисна в празното в зенита на своя скок. Сякаш за да огледа. Сякаш да го видят колко е огромно. Най-сетне отново се стовари върху горния слой пръст, пропадна в нея и изчезна вдън недрата ѝ.