Морелси
- Автор: Миевил Чайна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Морелси». Краткое содержание книги:
Колоритни герои обитават страниците — сред тях едно „кърваво момче“, чиито авантюри оформят гръбнака на повествованието; странни брат и сестра, решени да доведат докрай незавършеното пътешествие на родителите си към митичната начална железопътна линия, от която започва морето от релси; еднорък капитан, безмилостно преследващ своя блян — огромния, почти бял кърт, известен като Джак Присмехулника…
Морелси е алтернативна версия на великия Моби Дик на Херман Мелвил и навява асоциации както с приключенските класики на Робърт Луис Стивънсън, така и с научнофантастични еталони като Дюн на Франк Хърбърт. Тя е и пленителен разказ, преливащ от чудеса и странни ужаси, в който вилнеят пирати и мародери, извършват се зверства и чудеса, смайват ни стил и въображение.
— Вържете я! — изкомандва Мбендей. Хванаха капитанката и я държаха, докато Сироко ровичкаше с клещи и отвертки блокиралата ръка, докато тя щракна и я освободи. Екипажът изви ръцете на Нафи зад гърба ѝ и ги закопча.
— Проклетият му ангел! — Сега вече крещеше Сироко. Бе застанала върху „Пинчон“ с ръце на хълбоците, взряна надолу също като капитанката. Тропаше с крака и размахваше юмруци. — Няма го! Отиде! Каква беда!
Беше ли? Шам беше твърде изтощен, че да спори или да разбира. Не сваляше очи от Шроук. Деро се взираше надолу в тъмното, притаил дъх. Калдера сякаш аха-аха щеше да избухне. Гледаше с широко отворени очи, дишаше учестено и трепереше от възбуда.
Мостът беше от тухли и трегери. Той се извиваше надолу в дъга към вертикалната стена на пропастта, с опора, забита в брега на морелсите сред готов да се посипе чакъл, отъпкана почва и контурите на останки. Мостът, линията се губеше в прииждащия мрак. Изглеждаше безкраен.
— Няма начин да се крепи във въздуха — заяви Шам.
— Това е някакво вещество — рече Калдера. — Неизвестен ни материал.
— Някакво небесно вещество ли? — попита Вуринам.
Калдера сви рамене.
— А ти как мислиш? — попита тя.
„Ние сме тук — помисли си Шам. — Върху моста над нищото. Успяхме да се промъкнем покрай ангел хранител! Ние следваме своя път.“
Към Небесата. По единствената релса.
— Е… — обади се Фремло. Дейби се хвърли в мрака и веднага се люшна обратно, все едно беше получил световъртеж. — Значи стигнахме дотук — каза Фремло. — и сега какво?
По пътя, по който бяха дошли, на мястото, където Джак Присмехулника беше съборил ангела в пропастта, релсите бяха осеяни с отломки. Разчистването им би отнело часове.
— Сега какво ли? — кресна Деро. — Уф! Сега продължаваме!
В последвалата тишина не чуха пляскане на никакви крила.
Никога никое пътуване не е било подобно на това. Фаровете на „Медис“ бяха нищо — те посребряваха няколко метра напред, а навсякъде другаде бе черно чернило. Нямаше възли за завиване, нито стрелки за прехвърляне. Една-единствена издигаща се нощна релса. Шам нямаше наименование за тракането на влак над нищото по тухлени арки, всяка от които бе дълга цели мили, и всяка подпора подпираше който там етаж на вселената беше дъното ѝ.
Най-сетне мракът започна да се разсейва. Небето стана тъй нежно и чисто като всяка сутрин, а над тази чистота бълбукаше и се вихреше ширата на горното небе. Вдясно, вляво — въздух и пустота. Отзад и отпред — единствено мост. Под тях облаци — и в дълбините, и във висините облаци. и те продължаваха да се влачат по линията сред това небе без птици.
„Сега виждаме — мислеше си Шам. Далече от къртове, далеч от останки, отвъд самите морелси. — Сега просто ще видим.“ Беше го проумял.
Живот имаше. Забелягаха щъкане по релсите. Гущери — а щом ги имаше тези зверове, значи имаше и буболечки, с които да се хранят. Растителност върху петната по дървото. Мъничка екосистема между релсите, на път към Небесата.
Капитанката само гледаше втренчено, докато Сироко, сръчно боравейки с разни джунджурии, поправяше лявата ръка на Нафи. Екипажът бе закопчал ръката за парапета с тежки вериги, за да предпази самата Нафи.
— Ами ако просто няма край? — попита Шам. — Тази линия.
— Ако няма край — отвърна му Калдера, — значи дълго пътешествие ни чака.
Рано сутринта на втория ден те съзряха нещо да им препречва пътя. Някаква грамада. Докато се приближаваха, те се взираха в изпъкналата му предница с очи на муха, броните му с шипове, изкорубените му цеви и паникьосаният глас на Мбендей внезапно се разнесе от интеркома:
— Още един ангел! Иде насреща ни! Идва за нас! Пълен назад!
Хаос! Всички хукнаха, тичаха към позициите си, приготвяха се да обърнат посоката.
— Чакайте! — провикна се някой. С потрес те осъзнаха, че това беше капитан Нафи. — Чакайте. — Говореше толкова властно, че дори и без усилвател гласът ѝ се чуваше. — Погледнете го. Той не идва срещу нас. Погледнете го.
Съединенията на ангела, пролуките между плочите на бронята му, бяха обрасли с избуяла растителност. Покрити с дебел слой калцирани секреции, изтекли отвътре. Беше обрасъл и отвън, и отвътре с мъхове и лишеи. Покриваха го като козина. Цели клони и шубраци, замръзнали потоци.
— Умрял е — каза Деро.
Да, беше. Ангелът беше мъртъв.
Небесният труп бе грамаден — на два-три етажа. Дори и отдавна изстинал, той ги накара да зяпнат. Излъчваше древност на талази. Беше вехт до абсурд, толкова вехт, че бодеше очите. Странни машинни части, сигли и надписи го украсяваха като пиктограми, като пещерни рисунки.