![Меч в бурята [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/2/8/mech-v-buryata-bg-download.jpg)
Меч в бурята [bg]
- Автор: Геммел Дэвид
- Серия: Rigante #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-659-2
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Меч в бурята [bg]». Краткое содержание книги:
„Меч в бурята“ е разтърсващ роман за честта и позора, за лесните грешки и страшните последствия от тях, за падението, възмездието и разкаянието. Гемел създава мрачни и жестоки светове, където герои и злодеи често са неразличими един от друг. Фентъзи Бук Ривю
Дейвид Гемел е няколко стъпала над добрите автори. Той е стигнал до царството на невероятното майсторство.Ан Маккафри
Забравете стандартното фентъзи, в което доброто се бори срещу злото, светлината срещу мрака. В историите, разказани от Дейвид Гемел, ще намерите и безбройни оттенъци на сивото. SFX
— Кон, ти си воювал. Не си убивал деца. И не би могъл да ги спасиш.
— Поне можех да умра за тях.
— Някой ден и това може да се случи — прошепна Ериата. — Но не разбирам защо са ги убили…
Кон се изсмя рязко.
— Малцина купуват невръстни деца. Затова отделиха по-хубавите и изтребиха останалите. Повече от хиляда само в Алин. Където и да отида, хората казват: „Това е Конавар, който уби злия крал.“ Злия крал ли… — Той потърка челото си с пръсти. — Доколкото знам, Карак бе убил четирима — брат си, снаха си, сина им и Бануин. Джасарай, героичният завоевател от Каменград, е виновен за смъртта на хиляди. А аз му помогнах да победи. Той ме възнагради с породисти жребци и шест ковчежета злато. И сега всяка нощ виждам насън лицата на тези деца. Молят ме да ги спася. И аз не правя нищо. Конавар героят… По-скоро Конавар страхливецът.
— Не си страхливец и го знаеш — твърдо заяви Ериата. — Ти ще защитиш децата на риганте. Чух какво си казвал на Руатан и другите мъже в селото. Армиите на Каменград ще преплуват морето някой ден. И ти ще им се опълчиш. Миналото си е отишло безвъзвратно. Няма да го промениш. Но бъдещето предстои. Ако бе препуснал към войниците, за да убиеш неколцина от тях, щеше да умреш. И още хиляди неродени деца нямаше да се появят на бял свят. Помисли за това.
— Мисля. Както мисля и за едно момченце, което позна по дрехите, че съм от племената. Побягна към мен с вик за помощ. Един войник го намушка с копие. Това момче ще остане в мислите ми до смъртта ми.
— И може би така трябва да бъде — тихо каза Ериата. — Въпреки това ще живееш достойно. Ти не си убил онези деца и не е било по силите ти да ги спасиш. Никой не е всемогъщ, дори героите. Ти беше момчето, което се би с мечока. Сега си мъжът, който уби краля. И все пак си оставаш обикновен човек. Не си виновен за всички горести на този свят, нито за злините на други хора. Разбираш ли? Ако миналото ще те измъчва, възползвай се мъдро от това. Няма да промениш миналото… но можеш да го използваш, за да промениш бъдещето. Този ужас те е направил по-непреклонен. Дал ти е цел. Благослови мъртвите за този дар. И продължи напред.
Кон се облегна на възглавницата и затвори очи. Ериата се взираше в него и накрая си отдъхна — думите ѝ му бяха повлияли. Изглеждаше по-умиротворен. Той отвори очи и се усмихна.
— Ти си много мъдра жена. Ще се вслушам в съветите ти. — Целуна ръката ѝ. — Признателен съм ти, че дойде при мен тази вечер. Права си, че беше нужно да разкажа всичко. Вече не ми тежи чак толкова.
— Добре. Сега ще тръгвам, защото собственото ми легло ме зове.
— Остани — кротко помоли той.
И тя остана.
13.
Хълмистите земи в края на пътя до Седемте върби бяха прекрасни, склоновете бяха покрити със сините цветчета на пирена и жълтите на прещипа, засияли като злато под слънцето. Кон спря на последното било и се загледа в широката долина и далечното искрящо море.
Насред зелената долина изпъкваше голямото укрепено селище с около триста къщи, а наоколо бяха пръснати двайсетина стопанства. По склоновете пасяха говеда, овце и кози, а по-нататък жътвари се трудеха в златистите ниви.
— Хубаво място е това — каза Паракс до него.
— Хубаво и уязвимо. — Конавар посочи устието. — Ей там е удобно за разбойниците да слязат от дългите си кораби. За бранителите няма никакво прикритие. Само дървената стена на твърдината ще спре нападателите за малко. Ако са повече от петстотин-шестстотин, могат да превземат селището още първия ден. — Погледът му се плъзгаше по долината. — Трябвало е да го построят по̀ на запад, на някое от онези плоски възвишения. Така наклонът би затруднил нашествениците и стрелците с лък биха имали повече време да намалят броя им.
— Може и да си прав — съгласи се ловецът. — Само че тук не е имало нападение от десет години. Значи може и да не са сбъркали чак толкова. Няма ли да се спуснем в долината? От този вятър ми мръзнат ушите.
Младият боец му се ухили и подкара коня надолу.
— Остаряваш! — подвикна през рамо.
— Ха, тепърва ли? Аз си бях стар и в деня, когато ти си се родил, сополанко. А сега съм на преклонна възраст и заслужавам по-почтително отношение.
Когато слязоха в долината, слънцето бе се издигнало и напичаше жежко. Паракс свали бледозеленото си наметало и го сгъна на седлото зад себе си. Подминаваха жътвари. Няколко деца спряха работата, за да ги позяпат. Кон им махаше с ръка, но никой не отвърна на поздрава.
На отворената порта нямаше стражници и двамата влязоха в Седемте върби. Насочиха се към Големия дом, който беше само на стотина крачки от източната порта.