Меч в бурята [bg]

Дългия леърд вдигна глава да погледне листата над пътя, по който се връщаше на коня си след екзекуцията. Те пожълтяваха, а въздухът ставаше все по-прохладен. Болката туптеше в рамото му, в безполезните пръсти на лявата му ръка сякаш се забиваха нажежени иглички. До него яздеше брат Слънцеднев. Двамата водеха мълчаливо тълпата обратно към Старите дъбове.

Щом спряха пред Големия дом, млад придворен хвана юздите на конете. Дългия леърд тръгна направо към дневната и се тръшна на широкото кресло до наскоро напаленото огнище. Друидът взе кана уисге от една лавица, махна капака и наля две щедри порции в пъстри гледжосани чаши. Дългия леърд отпи от кехлибарената течност и въздъхна.

— Трябваше просто да го затрием — каза накрая. — Тихо и без церемонии.

Брат Слънцеднев не отговори. И за него съдът и удавянето на Сенекал бяха потискащо преживяване. Познаваше този млад мъж още от раждането му. Не беше зъл, а само глупав и мекушав. Сам никога не би решил да отнеме живота на родителите си. Но Ферол го бе подтикнал към истинско зло.

Сенекал не можа да каже в своя защита друго, освен че Ферол убил баща му и майка му, а той много се уплашил от главореза, затова не избягал и не съобщил за престъплението. Друидът му повярва, но в такива случаи законът беше безмилостен. Когато чу присъдата, Сенекал се примоли плачливо за пощада и не пожела да върви сам към лобното си място. Извлякоха го от залата, той се отскубна и се вкопчи в един стълб на оградата. Двама стражници го дръпнаха насила оттам, вързаха му ръцете и стегнаха краката му с тежка верига, после го хвърлиха в една каруца. Сенекал ридаеше и пищеше по целия път.

По едно време Дългия леърд завъртя коня си към каруцата и гласът му изгърмя:

— В името на Таранис, не можеш ли да бъдеш мъж поне в предсмъртния си час?

— Не ме убивайте. Моля ви, не ме убивайте — продължи да скимти обреченият.

Владетелят нареди на стражниците да му запушат устата.

Хвърлиха го в блатото и веригата бързо го повлече надолу в мътната вода към останките на осъдените преди него.