Меч в бурята [bg]

Дългия леърд приглади посребрената си брада.

— Приятелю, живях и се радвах на дадения ми веднъж живот. Не съжалявам за това. Повечето от враговете ми са мъртви. Впрочем и повечето ми приятели са мъртви. Но аз крачех гордо през живота. Не искам всичко да се повтори, но ми липсва главозамайващото веселие на младостта с нейните схватки и похотливост.

— Ти беше със Земна жена три пъти само тази седмица — напомни друидът. — До ден-днешен не си се избавил от похотливостта.

Старецът се засмя.

— Прав си. Но вече я каня преди всичко за компания, да има кой да ми топли постелята. Липсва ми и моята съпруга. Понякога ми се причува, че Лизона изрича името ми.

Потръпна и протегна здравата си ръка към огнището.

— Говориш като за мъртвец…

— Аз съм мъртвецът в нейните очи. Няма съмнение в това. — Дългия леърд погледна друида в очите. — Според тебе ако отида при нея, ще ми прости ли? Ще се върне ли тук?

— Немислимо — завъртя глава брат Слънцеднев. — А ти щеше ли да ѝ простиш, ако ролите ви бяха разменени в тази история?

Владетелят също завъртя глава унило.

— Не бих ѝ простил. — Изведнъж се разсмя от сърце. — Ако ролите ни бяха разменени, а? Ако аз бях заварил Лизона в леглото с моята сестра, просто щях да умра от потрес.

— За да бъдат ролите ви наистина разменени, трябваше да я завариш със своя брат — поправи го назидателно друидът.

— Знам, знам. Просто опитах да се пошегувам. Проклет да съм, но дори не си струваше. Сестра ѝ обещаваше много, а получих малко. Колко тъжно е, че Лизона не е тук… и не виждам как малката расте.

— Малката вече е на седемнайсет години и може би напролет ще се омъжи.

— Нали за това говорех! Годините изчезват като прелетни птици. — Този път мълчанието не натежа толкова, двамата отпиваха от напълнените отново чаши. Дългия леърд проточи замислено: — Дали Морските вълци ще нападнат с големи сили през пролетта?

— Няма как да предвидим — призна брат Слънцеднев. — През последните години имаше набези тук-там, но не и по нашите брегове. Защо подозираш, че може да ни нападнат с многобройни пълчища?

— Може и да не го направят. Но късметът ни все някога ще свърши. Ако имах син… Няма кой да поеме властта от мен. Поне няма мъж, на когото да се доверя.

— Винаги си разчитал на Макус. Той е добър човек.

— Прав си. Но душата му посърна след смъртта на съпругата му. Какво да кажа за останалите? На Фялок не му достига мъдрост, а и мнозина се отнасят с неприязън към него. Другите са дребнави завистници. Ако някой от тях стане леърд, ще започнат безкрайни ежби. Може да се стигне и до размирици. И до междуособици в най-лошия случай. И тогава ако Морските вълци нападнат с всичките си кораби, може да ни разгромят. Непоносимо е да си мисля за това, приятелю.

— Какво ще правиш? — попита друидът.

— Чудя се. Усетът ми подсказва, че младият Конавар има заложби. Виждам у него семето на бъдещо величие. Прозорлив е, щом се е сетил да докара тук онези жребци. След няколко години ще имаме по-едри, по-силни, по-бързи бойни коне. Но е твърде млад. Ако имах пет години да го подготвя…