Хилядният етаж [bg]

— Пак излизам — отвърна той и тя забеляза, че е по дънки обикновена бяла риза, вместо с училищна униформа.

— Пак бягаш от час.

Корд я погледна внимателно и за един ужасен момент Райлин си помисли, че той, незнайно как, е разбрал за Стъпалцата но след това кимна, сякаш беше взел решение.

— Искаш ли да дойдеш?

Райлин се колебаеше. Стъпалцата прогаряха дупка в задния й джоб.

— Не знам — започна тя, но спря, когато забеляза необяснимия проблясък на болка, който премина по лицето му. — Добре — съгласи се най-сетне. Идеята беше ужасна: да излиза с Корд, когато носи толкова много пакетчета. Но това място означаваше нещо за Корд.

— Уверявам те, че няма да съжаляваш — каза той.

Качиха се на частен хеликоптер и слязоха на поляната пред къща в Уест Хамптън, която изглеждаше изоставена.

— Какво е това? — попита Райлин тихо, докато Корд отключваше входната врата. Перките на хеликоптера започнаха да се въртят, набраздиха тревата в бавни концентрични кръгове преди машината да се издигне отново. Райлин си пое дълбоко дъх и се наслади на аромата на света извън Кулата — на пръст, пушек и океан. Беше хубаво да се откъснеш понякога.

— Всичко тук е било на татко — обясни Корд. — Дори не знаех за него, докато те не починаха. Оставил ми го е в завещанието си.

Каза го спокойно, но сърцето на Райлин се сви заради него.

— Само на теб ли? Ами Брайс? — не се сдържа да попита тя.

— Само на мен. Не знам защо. Може да е мислил, че аз ще го оценя. Или че имам по-голяма нужда от него, не знам защо. — Погледна я. — Ти си първият човек, когато водя тук.

— Благодаря ти, че го споделяш с мен — тихо каза тя.

Той я въведе във фоайето на къщата. Автоматичните светлини трепнаха и разкриха малък уютен хол и стълби, които водеха към втория етаж. За момент Райлин се запита дали не са на романтично бягство, но Корд вече пресичаше кухнята и отваряше друга врата.

— Виж — каза с най-почтителния тон, който го бе чувала да използва.

Над тях блестяха лампи, монтирани високо на подпорните греди, и осветяваха просторен гараж, пълен с над десет автомобила.

Райлин влезе. Беше объркана. Автомобили в самата Кула нямаше, единствено ховери, които бяха собственост на обслужването на сградата и се задействаха от централен алгоритъм. Почти никой в Кулата не притежаваше истински автомобил, освен няколко семейства на горните етажи, които ги държаха в хидравлични гаражи. Дори в покрайнините — Райлин знаеше, че е така — малцина притежаваха лични автомобили; беше много по-лесно да дадат пари за обща кола или пък да се абонират за превоз.

Една кола, тук, в Хамптънс, това Райлин би го разбрала. Но защо му бяха на Корд толкова много?

Той забеляза колебанието й и се ухили.

— Приближи се, разгледай ги.

Тя прокара ръце по повърхността на най-близката кола — елегантна, червена. Вдигна се прах. Тя видя, че автомобилът има волан и спирачен педал — а това педалът за газта ли беше?