Приливът на тайните [bg]

— Извинете.

Една невидима ръка я потупа по рамото и я накара да подскочи.

— Какво? Какво искате?

Ръката беше на жена. Тя гледаше Алексия с любопитство.

— Телефонът ви звъни.

В някакъв унес Алексия извади телефона от чантата си.

— Ало?

Гласът на Луси Майър сякаш идваше от друга планета.

— Алексия? Слава богу, че вдигна. Какво става там при вас? Чухме нещо по новините, за някакво убийство в Кингсмиър, но Съмър не казва нищо. Вярно ли е?

— Вярно е — потвърди Алексия. — Откриха труп. На Андрю, любимия на Рокси.

— Не може да бъде!

— Знам. Безумно е, Лус. Полицията още разпитва Теди.

— Но те едва ли мислят, че Теди…

— Не знам какво мислят. Аз подадох оставка.

— О, Алексия, не! Не можеш да го направиш.

— Трябваше. Рокси се срина. Аз наистина… не мога дори да ти опиша колко ужасно е положението… — Гласът й се прекърши. Като осъзна, че минувачите я зяпат, Алексия сви по една алея. — Не знам какво да правя. Не знам къде да отида.

— Аз знам — моментално отвърна Луси. — Ела тук.

Алексия си представи Луси в кухнята й в Мартас Винярд, с престилка на кръста и ръце, побелели от брашно. Как копнееше за тази пълнота, за тази нормалност, за тази сигурност, за предсказуемия живот в какавида, какъвто бе животът на Луси Майър. Живот без амбиция, без риск, без трагедия.

— Толкова си мила…

— Не съм мила — увери я Луси. — Говоря сериозно. Ела тук. Трябва да се възстановиш. Само преди седмица беше простреляна, за бога! Не си свръх жена.

— Знам — тъжно каза Алексия.

— Тогава го направи. Скачай на самолета. Скрий се от бурята тук — на сигурно и далечно място. Съмър каза, че си имала такива намерения.

— Имах. Но това беше преди.

„Защо й отказвам? Какво ми става? Нали тъкмо това исках. Тъкмо това ми трябваше — да се откъсна надалеч. Трябва да отида на сигурно място“.

— Не мога. Благодаря за предложението, но Теди още е в Оксфорд, разпитват го, а Роксан е в ужасно състояние. — Едно настоятелно бип, бип по линията й подсказа, че някой друг се опитва да се свърже с нея. — Може да е от болницата — обясни Алексия. — Или Теди. Трябва да затварям.

С безкрайно съжаление прекъсна разговора с Луси Майър и каза:

— Ало?

— Още ли си наблизо? — Ангъс Грей явно бе силно притеснен.

— Да. Мислех, че си в съда.

— Трябваше да бъда. Ще отида след пет минути. Но току-що ми се обадиха от полицията.

— О, слава Богу! Пуснали са го. Към Кингсмиър ли е тръгнал?