Приливът на тайните [bg]

Тя погледна надолу и забеляза, че ръката й е още в неговата. Като не знаеше какво друго да направи, я остави там. Но сигурността, която някога тази ръка й бе давала, вече я нямаше, беше изчезнала завинаги.

„Като всичко друго. Като децата ми, кариерата ми, брака ми, бъдещето ми“.

Парче по парче, тухла по тухла, крепостта, която Алексия де Вер бе градила около себе си, се рушеше от невидима ръка, от някаква жестока, безмилостна съдба.

— Нали не си казал на полицията? За Били.

Теди дръпна ръката си.

— Не. И ти не бива да казваш. Нямат причина да свързват някой от нас с този случай и ние нямаме причина да им подсказваме.

— Напротив, имаме, Теди. Трябва да кажем истината.

— Глупости, Алексия. Какво е истината в сравнение с фамилната чест? В сравнение с репутацията? Ако полицията разбере за Били, ще трябва да научи и за миналото ти. Това ли искаш?

Преди Алексия да успее да отговори, вратата се отвори и влязоха двама охранители, последвани от Ангъс Грей.

— Време е да вървим.

Докато напускаха сградата, Ангъс прегърна Алексия през рамо.

— Да се обадя ли на някого? Не трябва да оставаш сама тази вечер.

— Благодаря — каза Алексия, — но наистина няма на кого.

И беше вярно. Теди винаги бе стоял до нея като скала, като щит. Но на ярката светлина на истината се бе разтопил като масло на слънце. А сега беше зад решетките, толкова далечен. Бе загубила и Майкъл и Роксан. Естествено, имаше хора, които биха я подслонили — от съжаление, от интерес или от някакво друго британско чувство за „правилна постъпка“.

Сър Едуард Манинг бе другият политически партньор, с когото Алексия бе изковала съюз през дългите години в окопите. Но нямаше истински приятел. Не и тук.

— Да те закарам ли вкъщи? — попита Ангъс.

„Вкъщи — помисли Алексия. — Къде е вкъщи?“

В този миг разбра къде трябва да отиде.