Господарят демон на Каранда
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят демон на Каранда». Краткое содержание книги:
— Аз съм на седем хиляди години — повтори Белгарат и в гласа му прозвучаха едва доловими нотки на обида.
16.
Следобеда навлязоха в мрачна, изпълнена със смрад област, в която голите клони на дърветата се издигаха умолително към мътното заплашително небе и наподобяваха пръсти на скелет. Нечистата, застояла вода в локвите изпускаше миризма на гнилост и смърт. Лишеи бяха покрили стволовете на отдавна изсъхналите дървета, бурени стърчаха от неплодородната почва към облачното небе.
— Прилича на Ктхол Мишрак, нали? — попита Силк с отвращение.
— Приближаваме се към Ашаба — отвърна Белгарат. — Нещо, свързано с Торак, е причинило това на тази земя.
— Нима той не е знаел? — тъжно каза Велвет.
— Какво да е знаел? — попита Се’Недра.
— Че самото му присъствие отравя почвата?
— Не — отговори Се’Недра. — Не мисля, че е знаел. Съзнанието му е било толкова опорочено, че дори не го е забелязал. Слънцето се е криело от него, но той си е мислел, че причина за това е могъществото му, вместо да го приеме като знак за отвращението, което е предизвиквал у него.
Това точно наблюдение до известна степен изненада Гарион. Съпругата му често проявяваше лекомислие и това го караше да я приема като дете — внушение, подсилено от това, че беше толкова мъничка. Но кралят на Рива често откриваше, че трябва да промени мнението си за тази наистина мъничка, но упорита жена, с която споделяше живота си. Понякога Се’Недра се държеше неразумно, но никога глупаво.
Тя имаше ясен и проницателен поглед и виждаше в живота много повече неща от рокли, бижута и скъпи парфюми. Внезапно той се почувства толкова горд от нея, че сърцето му щеше да изхвръкне.
— Още колко път ни остава до Ашаба? — попита Сади. — Не искам да си призная, но това блато силно ме потиска.
— Теб? — възкликна Дурник. — Мислех, че обичаш блатата.
— Блатото може да бъде зелено и изпълнено с живот — отговори евнухът. — Тук няма нищо друго освен смърт. — Той погледна Велвет и попита печално: — При теб ли е Зит, графиньо? Чувствам се самотен.
— В момента спи, Сади — отвърна тя и постави ръката си върху пазвата си, сякаш да предпази змията. — Топло й е, чувства се добре и е доволна. Дори мърка.
— И си почива в един наистина благоуханен кът — въздъхна той. — Понякога й завиждам.
— Защо, Сади? — попита Лизел, изчерви се леко и сведе поглед, след което му се усмихна.
— Обикновена забележка, скъпа Лизел — отговори й той с тъга. — Понякога ми се иска да не бях евнух, но — Сади отново въздъхна.
— Трябва ли непременно да носиш тази змия там? — обърна се Силк към русокосото момиче.
— Да, Келдар — отвърна тя. — Всъщност наистина трябва.
— Ти не отговори на въпроса ми, древни — каза Сади на Белгарат. — Още колко път има до Ашаба?
— Тя е ето там — отговори старият вълшебник и посочи едно дефиле от другата страна на вонящата пустош. — Трябва да стигнем там преди да се стъмни.
— Това е доста неприятен момент — да влезеш в къща, обитавана от зли духове — добави Фелдегаст.
Когато наближиха дефилето, изведнъж чуха отвратително ръмжене, долитащо от гъстите шубраци край обраслия с бурени път. Една огромна черна хрътка изскочи от храстите.
Очите й бяха изпълнени с отвратителен пламък, от свирепите й зъби капеше пяна.
— Сега сте мои! — изръмжа тя:
Се’Недра изкрещя. Ръката на Гарион се стрелна към рамото му, ала Сади го изпревари и пришпори уплашения си кон право към огромното куче. Звярът се изправи и приклекна да скочи, ала евнухът хвърли в муцуната му някакъв прах със странен цвят.
Хрътката разтърси глава, все още ръмжейки страховито. След това изведнъж започна да вие, но звуците наподобяваха човешки писък. Очите й се разшириха от ужас. После животното започна да хапе отчаяно въздуха, заскимтя, обърна се и побягна в храстите.
— Какво й направи? — попита Силк.
— Когато Белгарат ми каза за хрътките на Торак, реших да взема предпазни мерки — подсмихна се Сади.
— Отрова?
— Не. Да отровиш куче, без да се налага, е постъпка, достойна за презрение. Хрътката просто вдиша малко от праха, който хвърлих в лицето й. И сега вижда някои много объркващи неща — наистина много объркващи. — Евнухът отново се усмихна. — Веднъж наблюдавах една крава, която случайно подуши цветето, използвано за изготвянето на главната съставка на този прах. Последния път, когато я забелязах, се опитваше да се покатери на едно дърво. — Той погледна Белгарат. — Надявам се, нямаш нищо против, че действах, без да те питам, древни. Ти изтъкна, че твоите магии могат да разтревожат някого в този район, и аз трябваше да предприема нещо, за да овладея положението по най-бързия начин. В противен случай ти щеше да бъдеш принуден да използваш способностите си.