Господарят демон на Каранда
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят демон на Каранда». Краткое содержание книги:
— Много добре — похвали ги тя, като огледа повалените пазачи, след това се запъти към бариерата. — Гарион, скъпи, имаш ли нещо против да се поразходиш с мен?
Той се засмя, пришпори Кретиен към бариерата и я вдигна с върха на копието.
— Защо трябваше да прескачаш бариерата точно по средата на битката? — попита тя любопитно.
— Това съвсем не беше моя идея — отговори кралят на Рива.
— О — рече тя и хвърли укорителен поглед към коня. — Мисля, че разбирам.
Кретиен изглеждаше засрамен.
Продължиха да яздят, докато вечерният здрач не затъмни небето. Фелдегаст се приближи до Белгарат и попита:
— Ще се обидиш ли, ако предложа да пренощуваме в една малка уютна пещера на контрабандисти, която се намира на няколко мили оттук?
— Ни най-малко — засмя се Белгарат. — Когато се нуждая от пещера, не се интересувам от предишните й обитатели. Веднъж прекарах цяла седмица в бърлогата на един мечок — всъщност той беше добро животно, след като свикнеш с хъркането му.
— Това е чудесна история и те уверявам, че бих я изслушал с удоволствие, но нощта приближава. Ще ми я разкажеш след вечеря. Да побързаме. — Фокусникът смуши мулето си и ги поведе.
— Колко път има до тази твоя пещера? — подвикна Белгарат.
— Не е далече, древни — увери го Фелдегаст. — След малко ще стигнем до една суха клисура, която пресича пътя. Ще тръгнем по нея и ще стигнем.
— Надявам се, че знаеш какво правиш.
— Вярвай ми.
Белгарат само изхъмка.
Продължиха да яздят по пътя. Смрачаваше се все повече, сенките около стволовете на вечнозелените дървета се сгъстяваха.
— Насам — каза Фелдегаст и посочи коритото на един изсъхнал поток. — Тук пътеката е опасна, затова ще е по-добре да вървим пеш. — Той скочи от мулето си и ги поведе нагоре по клисурата. Ставаше все по-тъмно, светлината бързо изчезваше от покритото с облаци небе. Клисурата се стесни и направи остър завой. Жонгльорът спря и започна да търси нещо в дисагите на гърба на мулето си. Накрая извади една свещ и се обърна към Дурник.
— Би ли я запалил? Не мога да намеря праханта.
Дурник отвори кесията си и извади кремък, огниво и прахан. След няколко неуспешни опита една искра се разпали и се превърна в малко огнено езиче. Ковачът го заслони с длани и Фелдегаст запали свещта.
— Ето че пристигнахме — важно каза фокусникът и вдигна свещта, за да освети стръмния склон.
— Къде? — попита Силк и се огледа объркано.
— Хайде, хайде, принц Келдар, това нямаше да е тайна пещера, ако се виждаше с просто око, та всеки да може да я открие, нали? — Фелдегаст приближи към една огромна, излъскана от водата гранитна плоча и се скри зад нея. Мулето му бавно и внимателно го последва.
Подът на пещерата беше покрит с чист бял пясък, а стените й бяха изгладени от теклата безброй векове вода. Фелдегаст спря по средата и вдигна високо свещта. Покрай стените имаше грубо сковани нарове, а в средата маса и няколко пейки. В дъното на пещерата се виждаше малко огнище, в което бяха подредени дърва. Фелдегаст отиде до него, наведе се и запали съчките с пламъка на свещта.
— Така е по-добре — каза той и протегна ръце към пращящия огън. — Истински малък райски кът, нали?
Точно зад огнището имаше вход към друга пещера, отчасти естествен, отчасти дело на човешки ръце. Беше препречен с пръти. Фелдегаст го посочи и каза:
— Там е за конете. В дъното има изворче. Това е най-доброто убежище на контрабандисти в тази част на Малореа.
— Хубаво място — съгласи се Белгарат.
— И с какво търгуват контрабандистите? — попита Силк, чието професионално любопитство веднага се пробуди.
— Главно със скъпоценни камъни. В урвите на Катакор има богати залежи. Понякога дъната на потоците почти изцяло са покрити с блестящи скъпоценни камъни, но е много трудно да се изнесат от страната. Местните данъци са пословично огромни и смелчаците от тези части на планините са измислили многобройни начини да прекарват стоката си, без да обезпокояват съня на работливите митничари.
Поулгара отиде да разгледа огнището. От стените се подаваха няколко железни куки за окачване на котли, а в единия край имаше метална скара, поставена стабилно върху здрави подпори.
— Много добре — промърмори вълшебницата. — Има ли достатъчно дърва?
— Повече от достатъчно, скъпа лейди — отвърна фокусникът. — Те са в другата пещера, до зобта за конете.
— Чудесно. — Тя свали синьото си наметало и го сложи на един от наровете. — Мисля, че ще мога да включа няколко допълнителни ястия в менюто за вечеря. Тук има толкова много удобства, че ще е срамота, ако не ги използваме. Трябват ми още дърва — и вода, разбира се.