Господарят демон на Каранда
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят демон на Каранда». Краткое содержание книги:
Белгарат примигна, след това се намръщи и попита:
— Ами светлината?
— Положението с нея е почти същото — обясни спокойно Ерионд. — Ако един-единствен огън блесне посред нощ в планината, всички ще го видят. Но ако се запали цялото небе, никой не може да посочи точно откъде е избухнал пожарът, нали?
— Той е прав, дядо — рече Гарион.
— Добре ли са те, татко? — попита Поулгара зад гърба на възрастния мъж.
— Че какво би могло да им навреди? Гарион може да руши планини само като размаха този свой меч. Всъщност на косъм не го и стори — Карандските планини звъняха като камбана. — Старият вълшебник погледна към все още блещукащото небе и попита: — Можеш ли да угасиш тази светлина?
— О, да — рече Гарион и прибра меча в ножницата. Огънят в небето внезапно угасна.
— Наистина трябваше да постъпим по този начин, Белгарат — продължи Ерионд. — Светлината и тътенът ни бяха необходими да прогоним демона, а същевременно трябваше да направим така, че гролимите да не могат да открият местонахождението ни. И… — Младежът разпери ръце.
— Ти знаеше ли, че ще стане така? — обърна се Белгарат към Гарион.
— Разбира се, дядо — излъга Гарион.
— Добре. Прибирайте се — изсумтя Белгарат.
Гарион се наведе към Ерионд и прошепна:
— Защо не ми каза какво ще правим?
— Нямах време, Белгарион.
— Следващия път, когато трябва да направим подобно нещо, моля те, непременно намери време да ми обясниш. Едва не изтървах меча, когато земята започна да се тресе под нозете ми.
— А това никак не би било добре за нас.
— Зная.
От тавана на пещерата бяха нападали отломки и въздухът бе пълен с прах.
— Какво стана? — попита Силк.
— Нищо особено — отвърна Гарион, като се постара отговорът му да прозвучи небрежно. — Просто прогонихме чудовището.
— Не можехме да постъпим по друг начин — рече Белгарат. — Но сега всички в Катакор знаят, че нещо необичайно се движи из планините, затова трябва да сме особено внимателни и да се оглеждаме на всяка крачка.
— Още колко път остава до Ашаба? — попита Сади.
— Трябва да яздим цял ден.
— Ще успеем ли да стигнем навреме?
— Да, но ще трябва да тръгнем още по тъмно, така че дайте да поспим малко.
Гарион отново сънува същия сън. Всъщност не беше съвсем сигурен дали наистина е сън, защото когато човек сънува, обикновено вижда картини и чува звук, но той долавяше единствено упорития, изпълнен с бездънно отчаяние писък и изпитваше неописуем ужас.
На следващата сутрин облаците все още не се бяха разсеяли. Групата предпазливо слезе по дефилето и излезе на пътя. Силк и Фелдегаст тръгнаха напред като разузнавачи.
След като бяха изминали около левга, двамата се върнаха. Лицата им бяха угрижени.
— Група каранди са направили лагер край пътя — каза Силк.
— Засада? — попита Сади.
— Не — каза Фелдегаст. — Всъщност повечето спят. Доколкото разбирам, сигурно са прекарали нощта, отдадени на някакъв религиозен ритуал, затова вероятно все още са изтощени — или пияни.
— Можем ли да ги заобиколим? — попита Белгарат.
— Можем — отговори Силк. — Ще влезем в гората отдясно, там е по-гъста.
— Води — каза Белгарат.
— Какъв ритуал? — тихо попита Дурник.
— Доста странен — отговори драснианецът. — Издигнали са олтар, зад него са забили два кола, върху които стърчат черепи. Изглежда, са пили твърде много и освен това са правили и разни други неща.
— Какви други неща?
— Жени — отвърна Силк с отвращение. — Грозни неща.
— Не преувеличаваш ли малко, Келдар? — попита Велвет.
— Не. Неколцина все още празнуваха.
— А сега една забележка, която е по-важна от току-що описаните местни религиозни обичаи — добави Фелдегаст. — Имам предвид домашните любимци на карандите.
— Домашни любимци ли? — възкликна Белгарат.
— Може би това не е точната дума, древни. Но около лагера имаше доста хрътки — и се държаха така, сякаш нямат никакво намерение да нападат и изяждат празнуващите.
Белгарат го изгледа остро.
— Сигурен ли си?
— Виждал съм достатъчно хрътки на Торак, за да ги позная.
— Значи наистина има някакъв съюз между Менга и Урвон — каза вълшебникът.
— Мъдростта ти е истинско чудо, старче. Истинско щастие е да имаш на разположение богатия опит на живот, продължил десет хиляди години. Сигурно затова си способен да достигаш до такива блестящи изводи.
— Седем хиляди. — поправи го Белгарат.
— Седем хиляди — десет хиляди — че каква пък чак толкова е разликата?