Господарят демон на Каранда

— Пак ли, Поул? — въздъхна Белгарат.

— Да, татко. Всички трябва да се изкъпем и да си сменим дрехите. — Тя сбърчи нос многозначително. — Крайно време е.

Разделиха пещерата със завеса, за да осигурят необходимото уединение на Поулгара, Се’Недра и Велвет, и започнаха да топлят вода.

Въпреки че отначало дори не искаше да помръдне, Гарион трябваше да признае, че се почувства много по-добре, след като се изкъпа и си смени дрехите. Легна до Се’Недра и усети уханието на влажната й коса. Беше му невероятно хубаво, защото беше чист и сит и му бе топло, след като беше прекарал деня навън в лошото време. И тъкмо заспиваше, когато навън в тясната клисура проехтя мощен рев, наподобяващ едновременно животински вой и човешки писък. Беше толкова ужасен, че кръвта му се смръзна.

— Какво е това? — попита уплашено Се’Недра.

— Мълчи, момиче! — изсъска Фелдегаст, скочи и бързо покри с едно одеяло нишата, в която се намираше огнището. Пещерата потъна в полумрак.

Отвън проехтя още един отвратителен рев, изпълнен с ужасяваща животинска злоба.

— Какво ли е съществото, което издава тези крясъци? — тихо попита Сади.

— Не съм чувал нищо подобно през живота си — увери го Дурник.

— Аз съм чувал — обади се мрачно Белгарат. — Навремето в Мориндландия имаше един магьосник, който смяташе, че е забавно да пуска своя демон да ловува през нощта. Той издаваше подобни звуци.

— Отвратително — измърмори евнухът. — С какво се хранят демоните?

— Едва ли би искал да узнаеш — отвърна Силк, след това се обърна към Белгарат. — Би ли се наел да определиш колко е голямо онова същество отвън?

— Тези чудовища имат различна големина. От звука, който издава, съдя, че е доста едро.

— Тогава няма да може да влезе в тази пещера, нали?

— Не бих разчитал на това.

— Но може да надуши следите ни, така ли?

Възрастният мъж кимна.

— Тук всичко се обърка, Белгарат. Можеш ли да направиш нещо, за да го прогониш? — Дребният мъж се обърна към Поулгара. — Или може би ти, Поулгара? Справи се твърде умело с онзи демон, който ни изпрати Чабат в пристанището на Рак Урга.

— Тогава имах подкрепа — напомни му тя. — Алдур ми се притече на помощ.

Белгарат закрачи нервно из пещерата.

— Е? — настойчиво попита Силк.

— Не ме карай да действам прибързано — изръмжа вълшебникът. — Бих могъл да направя нещо, но ще вдигна такъв шум, че всеки гролим в Катакор ще го чуе — а по всяка вероятност и Зандрамас. И чандимите и всичките гролими ще ни преследват по петите до Ашаба.

— Защо не използваме Кълбото? — предложи Ерионд.

— Защото то вдига повече шум дори от мен. Ако Гарион използва Кълбото, за да прогони някой демон, ще го чуят от Гандахар до другия край на континента.

— Но то може да ни помогне, нали?

— Смятам, че той има право, татко — рече Поулгара. — Всеки демон би избягал от силата на Кълбото — дори ако е окован във вериги от своя господар. Демон, който не е прикован, би бягал дори още по-бързо.

— Можеш ли да измислиш нещо друго?

— Намесата на някой бог. — Вълшебницата сви рамене. — Всички демони — независимо колко са могъщи, — бягат от боговете.